— Ал, заеми се веднага с Кацуда — каза Фицдуейн натъртено. — Чифуне, обърни внимание на водолазите. Стреляйте по ваше усмотрение.
Кацуда разпери ръце встрани и стиснал юмруци, вдигна глава към небето да ознаменува триумфа си и изрева като звяр. Сега той бе куромаку.
Лонсдейл обра луфта на спусъка на дългия „Барет“. Кацуда — вече изпълваше цялото зрително поле на оптическия мерник.
— Банзай! Банзай! Банзай! — ревеше Кацуда, без да обръща внимание на избухналата престрелка между неговите водолази и терористите на Фумио, които бяха пристигнали твърде късно, за да спасят господаря си.
Лонсдейл леко натисна спусъка. Петдесеткалибровият куршум, конструиран през Първата световна война, за да унищожава танкове, удари Кацуда в горната част на торса и избухна, разхвърляйки кървавите късове от сърцето, гръдния кош, дробовете, гръбначния му стълб и останалите части от тялото в пламъците, където тялото на Намака вече цвъртеше и се топеше в адската горещина.
Двамата врагове изгоряха заедно.
Първият „Хюи“ се бе приземил на най-голямото свободно място, което бе успял да открие — в градината отпред, между кладенеца и пламтящата къща.
Диаметърът на витлата му бе почти петнайсет метра, затова вторият хеликоптер не направи опит да кацне, а остана да виси на около шест метра от земята.
По хвърлените от него въжета се спуснаха четири фигури, а другите терористи останаха горе, стреляйки по избраните от тях цели.
Чифуне стреляше на бързи и кратки интервали. За три секунди бе успяла да свали трима водолази, но оцелелите потърсиха прикритие и в утихналия за миг огън тя трескаво затърси нови мишени за стрелба.
Един от водолазите се скри зад високия човешки ръст каменен стълб за фенери, издялан от вулканична скала, но изстрелите от тристакалибровия магнум без усилие преодоляха камъка и поразиха човека, свил се от другата му страна.
Втори водолаз успя да стигне до басейна и вече бе на петнайсет сантиметра дълбочина, когато изстрелът го настигна и пръсна мозъка му.
Според Чифуне ефективността на въздушното нападение бе рязко снижена поради решението да се ограничават в употребата на огневата си мощ, но правилата на лова бяха ясно определени. Намираха се над гъсто населен град. Автоматичната стрелба, независимо от това дали е от картечница или гранатомет, бе забранена. Паяка бе категоричен по този въпрос. Цяло чудо бе, че не забраниха използването и на „Барета“. Петдесеткалибровият куршум пробиваше тухла, камък й стоманена броня и освен това известно бе, че може спокойно да премине през шест дървени къщи. Някой заблуден куршум би могъл да хвърли във въздуха цял суши бар и да придаде съвсем ново значение на израза „безобидна престрелка“.
Фицдуейн прецени ситуацията долу. Скоро трябваше да предаде нещата в ръцете на Паяка и хората му. Целите, за които можеше да се използва дирижабълът, бяха ограничени. Той бе чудесен пункт за наблюдение и им бе осигурил елемента изненада, което бе от решаващо значение, но сега всеки момент някой можеше да погледне нагоре. Това не би имало никакво значение, преди хеликоптерите да пристигнат на местопроизшествието, но сега вече положението бе станало нездравословно.
Дирижабълът можеше да лети с малко повече от сто километра в час, при положение че вятърът е благоприятен. Затова пък хеликоптерите „Хюи“ вдигаха около двеста и десет. Вярно, че скоростта им на издигане беше горе-долу колкото тази на дирижабъла, дори малко по-малка, но когато ставаше въпрос за маневреност, за сравнение не можеше и дума да става. Тук „Хюи“ бе безспорен господар. Нямаше какво да се мисли кой от двата хеликоптера представлява по-добра мишена. Време бе да се омитат оттук.
— Паяк-сан — каза Фицдуейн. Само до официалности му беше сега.
Заместник-главният началник и целият му щаб погледнаха смаяно към говорителите в подвижния команден пункт.
— Гайджин — промърмори той под нос. — Какво ти разбират тия варвари от добри обноски!
Щабните офицери около него се спогледаха усмихнати. Паяка току-що бе избегнал потенциална опасност от загуба на самоличност. Честта му бе върната.
Паяка включи микрофона.
— Фицдуейн-сан — отвърна той вместо потвърждение.
— Ще се опитаме да премахнем хеликоптера, който е на земята — каза Фицдуейн, — и след това моментално си обираме крушите. Да се занимаваме и с втория „Хюи“ е много опасно, освен ако не искате да обърнем цял Токио надолу с главата. Просто се надявам другата страна да мисли по същия начин.