— Не, Фицдуейн-сан — изхлипа Чифуне. После се поклони дълбоко и вече я нямаше.
След това Фицдуейн видя Адачи, но това бе невъзможно, защото той бе мъртъв, но ето че му се усмихна и сълзите потекоха по бузите му. После Адачи протегна ръка и Фицдуейн я пое — ръкостискането бе здраво и топло.
— Приятелите ми ме наричат Аки — каза той и после и той изчезна.
Фицдуейн бе дълбоко трогнат. Сложи подаръка за Боти на седалката до себе си и се опита да овладее емоциите си. Помисли си за Кристиан дьо Гевен и Майк Бърджин, за Аки Адачи и другите му братя по оръжие и за това каква чест бе за него да се сражава рамо до рамо с тях и какви незаменими другари бяха. Помисли си за Итън, Чифуне и другите жени, които бе познавал и обичал. После си помисли за онези, които все още бяха между живите, и през ума му минаха думите на Килмара: „Не знам отговорите, но имам още много работа.“
Той заспа и засънува чудесни сънища, а когато се събуди, видя, че стюардесата се е надвесила над него и му напомня да затегне ремъка, тъй като наближаваха Лондон. Още само един полет и щеше да се озове в Дъблин. После щеше да се качи на Айлъндър, да полети на запад, а това означаваше — у дома.
Летище Дъблин, Ирландия, 16 юли
Докато летеше по последната отсечки Лондон-Дъблин, Фицдуейн се замисли за последователността на събитията, отвели го в Япония.
Началото им започваше преди около седемдесет години, а може би и повече. Световната политика като че бе нещо съвсем далечно, но пряко ги засягаше. А действията на различните личности бяха предизвикали ужасни и непредвидими последици.
Кой би си помислил, че съдбата ще обърне внимание на Ходама куромаку. Бе преживял толкова много сътресения само за да бъде повален в разцвета на силите си като последица от рутинно обесване, станало цели десетилетия преди това.
Ако бащата на рода Намака не бе екзекутиран и те не бяха оставени да умират от глад в следвоенно Токио, щяха ли да се превърнат в престъпници? Днес може би щяха да притежават дипломи от Тодай и щяха да бъдат примерни граждани.
Колкото до Кацуда, криминалното му минало можеше да се проследи назад в годините до японската окупация на Корея и до ужасното отношение към толкова голям брой корейци в Япония, включително избиването на собственото му семейство. Той бе човек, движен от омраза. Като се имаше предвид миналото му, лесно можеше да бъде разбран.
Фицдуейн не знаеше какви пропуски във възпитанието на Шванберг го бяха накарали да се превърне в злодей. Откровено казано, не го и интересуваше. Разбира се, Виетнам не бе помогнал. Много храбри мъже и жени се бяха сражавали в тази война, но тя далеч не бе добра.
В крайна сметка началото на тия събития също бе без значение. Просто се мъчиш да се справиш със ситуацията, каквато я виждаш в момента, и правиш това, което е необходимо, като в същото време трябва да бъдеш готов да приемеш и последиците. И това е всичко.
Когато самолетът кацна в Дъблин, Фицдуейн за момент си помисли, че е сбъркал полета. Времето бе почти прекрасно, небето беше ясносиньо, а температурата — мека и приятна. Сякаш бе кацнал в Южна Франция. Даже очакваше да види отнякъде да се появят яркочервените цветове на бугенвилията и предпазливо подуши въздуха за сладкия мирис на олеандъра и хибискуса, след което се огледа, за да провери дали наоколо няма полуголи и загорели тела. Уви, илюзията моментално изчезна. Стопаните на дъблинското летище изглеждаха все така бледи и със зажадняла за слънце кожа, но весели, както винаги. Ирландците, заключи той, са замесени от особено тесто. Те просто обичат тази дъждовна и брулена от ветровете земя.
Усмихна се вътрешно. Денят криеше в себе си нещо нереално, някаква временна илюзия, но тичащите срещу него Катлийн и Боти бяха съвсем реални.
Той прегърна Боти, лудо го зацелува и запрегръща, а после в прегръдките му попадна и Катлийн и когато усети тялото й, прилепено към неговото, и устните й върху своите, почувства, че се връща към нормалния живот, към ценности, които бяха важни и си струваше да се бориш за тях.
Подскачайки от щастие и нетърпение, Боти веднага отвори пакета на Чифуне и лицето му грейна от радост, като видя куклата вътре. Това бе любов от пръв поглед.
— Това е сумо, Боти — каза Фицдуейн. — Японски борец.
— Зуми! Зуми! Зуми! — закрещя радостно Боти, обикаляйки около тях, като ту се спираше да притисне новия си приятел към себе си, ту го подхвърляше във въздуха.