Алекс вдига ръце.
- Не. Недей. - Той избутва Карлос към колата и мърмори нещо на испански. Карлос също мърмори нещо в отговор. Нямам представа какво си казват, но и двамата не изглеждат щастливи.
Аз също не съм. Не мога да повярвам, че току-що заекнах. Толкова съм бясна на себе си, задето позволявам на Карлос да ме изнерви дотолкова, че пак да запелтеча. Това означава, че той има власт над мен, и това ме вбесява още повече. Нямам търпение да дочакам петъка, когато операция „Курабий- ка“ ще бъде в ход. Трябва да почакам, докато курабийките изсъхнат, за да свършат работа. Поне за него ще е като гръм от ясно небе.
Разстроеният Алекс се отдалечава гневно от брат си и измъква една кутия зад масата с касовия апарат.
- Проверих радиото ти и мисля, че липсва една пружина. Не вярвам, че ще работи, но бих искал да го пробвам. Дай ми ключовете, за да вкарам колата ти в сервиза. - Извръща се към Карлос. - Да не си казал и дума, докато ме няма.
- Ако все още искаш да докажеш, че не си пич, аз съм насреща - казва Карлос секунда след като Алекс излиза.
- По-добре ли се чувстваш, като се държиш като кретен? - питам аз.
- Не. Но ми харесва да дразня брат ми. А като дразня теб, той се дразни. Съжалявам, но ти просто си под кръстосан огън.
- Избави ме от това.
- Едва ли скоро ще се случи. - Карлос прикляква пред колата, над която те работеха, и дърпа бронята.
- Първо трябва да откопчаеш кукичките - съветвам го, до- волна, че мога да докажа, че знам за колите повече от него. - Няма да се извади, преди да освободиш кукичките.
- За сутиени ли говориш, или за брони? - пита той и ме удостоява с нагла усмивка. - Защото аз съм експерт в откопчаването и на двете.
Не биваше да го правя. Беше детинско. Беше виновна онази сексуална и глупава забележка на Карлос. Това, в комбинация с подигравката му за начина, по който казвам „мармалад“, ме подтикнаха да го накарам да си изяде думите.
Петък е. Тази сутрин двамата с Тък идваме по-рано на училище, за да подготвим шкафчето на Карлос. Във вторник след училище ние с Тък направихме около стотина шоколадови курабийки. Когато изстинаха, ние залепихме малък, но силен магнит под всяка една. Сега те бяха изсъхнали курабийки с магнити. Когато тази сутрин Карлос отвори шкафчето си, ще открие, че отвътре цялото е украсено със сто малки курабийки с магнити.
Щом се опита да дръпне една, курабийката ще се разтроиш на парченца в ръката му. Аз купих суперсилни магнити с големината на монета от десет цента. Със сигурност ще се получи пълна бъркотия. Той ще има две възможности: да остави курабийките с магнитите в шкафчето или да ги свали една по една и да бъде обсипан с дъжд от малки трошици. - Напомни ми никога да не се карам с теб - подхвърля Тък, застанал на стража. Занятията няма да започнат още четиресет и пет минути, така че в коридора минават много малко хора.
Отварям шкафчето на Карлос, като използвам комбинацията, написана върху програмата, която ми даде господин Хаус. Чувствам се виновна, но не достатъчно, за да се откажа. Залепвам няколко курабийки, сетне поглеждам към Тък. Той пази да не дойде Карлос или някой друг, който може да заподозре нещо. Всеки път когато прикрепвам поредната курабийка, щракването на магнита върху метала кара Тък да се смее.
Щрак. Щрак. Щрак. Щрак. Щрак. Щрак.
- Той ще се взриви - казва Тък. - Нали знаеш, че веднага ще се досети, че си била ти.
Когато се бъзикаш с някого, най-важното е да останеш анонимен, за да не те гепят.
- Вече е твърде късно. - Прикрепвам още няколко сладки с магнити, но започвам да се чудя дали вътре ще се поберат всичките сто. Лепя върху тавана на шкафчето, върху дъното, по стените, от вътрешната страна на вратичката... Кажи-речи, не остава празно място, но вече почти свършвам. Сега отвътре шкафчето прилича на болно от кафява дребна шарка.
Бъркам в плика.
- Остана още една.
Тък надниква вътре.
- Това е една от най-готините бъзикни в историята на гимназията „Флатайрън“.
Направо ще те увековечат. Гордея се с теб. Сложи последната отвън, точно в средата.
- Добра идея. - Затварям шкафчето на Карлос, преди някой да ни хване, прикрепвам последната курабийка, после поглеждам часовника си. До първия час остават двайсет минути. - Сега ще чакаме.
Тък оглежда коридора.
- Учениците започват да идват. Дали да не се скрием?
- Аха, обаче искам да видя реакцията му - казвам. - Хайде да се скрием в класната стая на госпожа Хейдън.
Пет минути по-късно, докато двамата с Тък надзъртаме през квадратното прозорче на вратата, виждаме Карлос да се приближава по коридора.