- Ето го - шепна аз. Сърцето ми бясно бумти в гърдите.
Веждите му се смръщват, щом стига до шкафчето и вижда голямата кафява курабийка.
Той се оглежда наляво и надясно, очевидно търсейки някаква следа от този, който стои зад това. Когато дръпва курабийката, тя се разтрошава в ръката му, но магнитът остава върху вратичката.
- Каква е реакцията му? - питам Тък, който е по-висок и вижда по-добре.
Усмихва се. И клати глава. Сега хвърля разтрошената курабийка в кошчето за боклук.
Карлос няма да се усмихва, когато отвори шкафчето си и открие вътре още деветдесет и девет курабийки с магнити.
- Отивам там - заявявам на Тък.
Измъквам се от безопасното укритие в класната стая на госпожа Хейдън и пристъпвам към моето шкафче, ни лук яла, ни лук мирисала.
- Здрасти - казвам на Карлос, докато той оглежда вътрешността на шкафчето, облепено с всички онези сладки.
- Давам ти шест плюс за оригинална идея и изпълнение - обявява той.
- Дразни ли те това, че аз получавам отлични оценки по всичко, дори и по бъзикните?
- Да. - Той извива вежда. - Впечатлен съм. Ядосан съм, но съм впечатлен. - Затваря шкафчето с всичките деветдесет и девет курабийки вътре. Като че ли изобщо не съществуват, двамата се отправяме надолу по коридора към първия му час.
Не мога да сдържа усмивката си, докато крачим редом. Няколко пъти той клати глава, сякаш не може да повярва в това, което съм направила.
- Примирие? - питам аз.
- Няма начин. Може и да си спечелила тази битка, но това е война, chica, и тя далеч не е свършила.
7
Карлос
Не мога да се отърва от мириса на курабийки. Полепнал е навсякъде по ръцете, по учебниците... дявол да го вземе, дори по раницата. Опитах да махна няколко от шкафчето, но така се оплесках, че се отказах. Ще ги държа там, докато наистина не плесенясат... и тогава ще събера всички трохи и ще ги набутам в шкафчето на Киара. Пий още по-добре, ще ги залепя вътре.
Трябва да спра да мисля за курабийките и Киара. Нищо не може да се сравни с гозбите на mi'amа, но щом се прибера днес от училище, ще се опитам да приготвя традиционна мексиканска вечеря от това, което има в хладилника на Алекс. Надявам се готвенето да отвлече мислите ми от онези проклети шоколадови сладки. Това, както и фактът, че вече почти седмица живея тук и още не съм вкусвал пикантната мексиканска храна, ме подлудява.
Алекс се надвесва над тенджерата със задушено и вдъхва аромата. Виждам по изражението на лицето му, че му напомня за дома.
- Нарича се came guisada. - / Мексиканско ястие./ - Изговарям думите бавно, сякаш той никога не ги е чувал.
- Знам какво е, умнико. - Той затваря капака, после подрежда масата и отива да учи.
Чак по-късно сядаме да ядем. Наблюдавам как брат ми омита всичко от чинията и си сипва допълнително.
- Да не преядеш?
- Няма нищо по-вкусно от това. - Алекс облизва вилицата си. - Не знаех, че можеш да готвиш.
- Много неща не знаеш за мен.
- Някога знаех.
Аз ровичкам храната в чинията си, внезапно изгубил апетит.
- Това беше много отдавна.
Очите ми са приковани в храната. Дори собствения си брат пече не познавам. След като го простреляха, предполагам, че просто се страхувах да говоря с него за това, защото така ставаше някак си по-реално. Алекс никога не ни разказа какво точно се е случило с него, когато напусна „Кървавите латиноси“, и аз никога не съм питал. Но вчера сутринта добих някаква представа.
- Вчера видях белезите ти, когато излезе изпод душа.
Той спира да яде и оставя вилицата.
- Мислех, че още спиш.
- Не спях. - Картината на обезобразения му гръб, нашарен с белези като от камшик, е запечатана в мозъка ми. Когато забелязах изпъкналата кожа между лопатките на раменете с буквите „КЛ“, жигосващи го като добиче, моята кожа настръхна от изпепеляващ гняв и мисли за отмъщение.
- Просто забрави - казва Алекс.
- Няма да стане. - Алекс не е единственият от братята Фу- ентес, готов на всяка цена да защити семейството си. Ако се върна в Чикаго и открия мръсника, отговорен за жигосването на тялото на Алекс, той е мъртвец. Може и да се бунтувам срещу mi familia, но те са моя кръв.
Алекс не е и единственият с белези. Аз съм се бил повече, отколкото някой професионален боксьор. Белезите са си белези, но ако Алекс разбере за татуировката на гърба ми, белязваща ме като един от „Герерос“, ще побеснее. Аз може и да съм в Колорадо, но все още съм свързан с тях.
- Двамата с Бритни довечера ще посетим сестра й Шели. Искаш ли да дойдеш?
Зная, че сестрата на Бритни е инвалид и живее в някакво специализирано заведение близо до университета.