- Не мога. Ще излизам - осведомявам го.
- С кого?
- Последния път, когато проверявах, нашият papa беше мъртъв. Не съм длъжен да ти давам отчет.
Двамата с Алекс продължително се взираме един в друг. Едно време щеше да ми изрита задника, без му мигне окото, но вече - не. Може би малко остава да се нахвърлим един срещу друг, но вратата се отваря и Бритни влиза.
Тя сигурно долавя напрежението във въздуха, защото усмивката й помръква, когато приближава до масата. Отпуска ръка върху рамото на Алекс.
- Всичко наред ли е?
- Всичко е perfecto. Нали така, Алекс? - казвам, вземам чинията си и заобикалям Бритни на път за кухнята.
- Не. Зададох му обикновен въпрос, а той дори не може да ми отговори - обяснява Алекс.
Кълна се, че подобни думи би трябвало да излизат от родителска уста. Въздишам раздразнено.
- Просто отивам на купон, Алекс. Не е, като да се готвя да убия някого.
- На купон? - пита Бритни.
- Аха. Чувала ли си някога това понятие?
- Чувала съм. Освен това зная какво става на купоните. - Тя сяда до Алекс. - Ходили сме на купони в гимназията, поучихме се от грешките си и той ще се поучи от своите. Не можеш да му забраниш да излиза - казва тя на брат ми.
Алекс ме сочи обвинително.
- Да беше видяла момичетата, с които той се размотаваше онзи ден, Бритни. Бяха точно копие на онази психопатка Дар- лин. Помниш ли я? Момичето, което беше готово да преспи с целия футболен отбор, за да стане по-популярна.
За пореден път моят брат не помагаше на каузата ми. Благодаря ти, брато.
- Е, беше приятно да слушам как двамата обсъждате моя живот пред мен, но трябва да вървя.
- Как ще стигнеш до там? - интересува се Алекс.
- Пеша. Освен ако... - Поглеждам към ключовете на Бритни, лежащи върху чантата й.
- Той може да вземе колата ми - предлага Бритни на брат ми. Не го казва на мен, защото, не дай боже, брат ми или тя да вземат решение, без предварително да го съгласуват един с друг. - Но никакъв алкохол. Или наркотици.
- Добре, мамо - отвръщам саркастично.
Алекс клати глава.
- Идеята не е добра.
Тя преплита пръсти с неговите.
- Всичко е наред, Алекс. Наистина. И без това смятахме да отидем при сестра ми с автобуса.
За частица от секундата харесвам гаджето на брат ми, но носле си спомням как тя контролира живота му и онова топло и неясно чувство изчезва мълниеносно.
Вземам ключовете на Бритни и ги завъртам в ръка.
- Стига, Алекс. Не прави живота ми по-скапан, отколкото вече е.
- Хубаво - примирява се той. - Но да върнеш колата в идеално състояние. Иначе ще съжаляваш.
- Да, сър - козирувам аз.
Той вади мобилен телефон от джоба и ми го подхвърля.
- Вземи това.
Преди някой от двамата да размисли, изскачам през вратата. Забравям да попитам къде тя е паркирала колата, но не е грудно да я забележа. Беемвето сияе като ангел пред сградата и ме зове.
Бъркам в задния джоб на дънките и вадя листа с адреса на Мадисън. Преписах го, преди да измия ръката си. След като разгадавам как се борави с джипиеса, вкарвам адреса в устройството, смъквам гюрука и потеглям от паркинга със свис- тене на гумите. Най-после... свобода.
Паркирам на улицата и извървявам пеша дългата алея за коли, водеща към къщата на Мадисън. Зная, че съм дошъл на точното място, защото музиката гърми от прозореца на втория етаж, а по моравата отпред се размотават хлапета. Къщата е огромна. Отначало не съм сигурен дали е само къща, или сграда с апартаменти, но като приближавам, виждам, че е само една голяма резиденция. Пристъпвам в преддверието на тази грамада и разпознавам една тайфа от моя клас.
- Карлос е тук! - врещи едно момиче.
Преструвам се, че не чувам ехото от ответни писъци.
Мадисън, облечена в къса черна прилепнала рокля, с кутия „Будвайзер светло “ в ръка, се провира през тълпата и ме прегръща. Стори ми се, че разля бира върху гърба ми.
- Божичко, ти си тук!
-Аха.
- Трябва да ни настигнеш. Последвай ме.
Следвам я в кухнята, която прилича на излязла от списание. Всичко наоколо е от неръждаема стомана. Плотовете са от дебел гранит. До умивалника е поставена огромна кофа, пълна до ръба с лед и кутии с бира. Протягам ръка и грабвам една.
- Киара тук ли е? - питам аз.
Мадисън изсумтява.
- Как ли пък не.
Предполагам, че това е отговорът на въпроса ми. Мадисън ме улавя под ръка и ме повежда надолу по коридора, а после нагоре по широкото стълбище.
- Има някой, с когото трябва да се запознаеш. - Тя спира пред една стая, пълна с огромни аркадни игри, билярдна маса и маса за въздушен хокей.
Това е мечтата на всеки тийнейджър.