Освен това вони на марихуана. Струва ми се, че ще се на- пуша само докато вдишвам въздуха.
- Това е стаята за отдих - обяснява Мадисън.
Сигурен съм, че тази стая поставя определението „стая за отдих“ на съвсем различно ниво.
Един бял тип седи върху кафявия кожен диван, облегнат назад, като че ли възнамерява да остане вечно в това положение. Облечен е в бяла тениска, черни дънки, с ботуши на краката. Сигурен съм, че той се смята за суперготин пич. Върху малката масичка пред него е поставен бонг.
- Карлос, това е Ник - представя ме Мадисън.
Ник ми кима.
Аз кимам в отговор.
- Как е?
Мадисън сяда до Ник, вдига бонга и запалката до него и дръпва дълбоко. Дявол да го вземе, тази мадама наистина вдишва много яко.
- Ник искаше да се запознае с теб - осведомява ме тя.
Забелязвам, че очите й са кървясали. Питам се колко ли пъти е дръпнала, преди аз да дойда.
Лейси надниква през вратата.
- Мадисън, имам нужда от теб! - врещи тя. - Ела тук!
Мадисън ни казва, че ей сега ще се върне, и преплитайки крака, се изнася от стаята.
Ник ми махва да се присъединя на дивана до него.
- Сядай.
Типът е прекалено мазен и радарът ми започва да пищи. Познавам тази игра, защото в живота си съм виждал стотици Никовци. По дяволите, аз бях „Ник“ в Мексико.
- Продаваш ли дрога? - питам аз.
Той се подсмихва.
- Ако ти купуваш, аз продавам. - Подава ми бонга. - Искаш ли да дръпнеш?
Вдигам кутията с бира.
- По-късно.
Той присвива очи срещу мен.
- Май не си нарки1, а?
- Приличам ли ти на нарки?
Той свива рамене.
- Никога не се знае. Напоследък нарките са с различна форма и размери.
Тутакси се сещам за Киара. Тя определено се превръща в ежедневното ми развлечение. Представям си реакцията й всеки път когато давам всичко от себе си, за да я ядосам. Розовите й устни се свиват в тънка линия винаги когато правя скандален коментар или флиртувам с момиче. Без значение какво й наговорих и без значение колко разтрошени курабийки се въргалят в шкафчето ми, тя ще ми липсва като училищна екскурзоводка.
Още не съм решил как да й го върна заради номера с кура- бийките. Каквото и да измисля, ще й дойде изневиделица.
- Чух, че Мадисън иска да се напъха в гащите ти - казва Ник и вади пакет с хапчета от предния си джоб. Изсипва ги върху масата.
- Ами? - питам. - И откъде го чу?
- От Мадисън. И знаеш ли какво?
- Какво?
Той слага в уста малко синьо хапче и отмята глава, за да го глътне.
- Обикновено ако Мадисън иска нещо, го получава.
8
Киара
- Аз съм далтонист - жалва се господин Уитакър със свадлив, скрибуцащ глас, докато потапя четката в чашка с кафява боя и я мацва със замах върху платното. - Това зелено ли е? Как да рисувам, когато тези бои нямат етикет за цвета?
В Лечебно профилактичния център за дългосрочни грижи „Хайландс“, или иначе казано, старчески дом, никога не е скучно. Редовният преподавател напусна, но тъй като помагах на доброволни начала в часа по рисуване, просто поех класа. Администрацията осигурява боите, а аз измислям теми за рисуване за тези, които посещават занятията в петък след вечеря.
Докато бързам към господин Уитакър, дребничка стара дама със снежнобяла коса, на име Силвия, се дотътря при нас.
- Той не е далтонист - изкряква тя, намира свободен статив и се намества пред него. - Той е просто сляп.
Господин Уитакър извръща към мен слабото си, сбръчкано лице, докато коленича до него и надписвам тубите с боите с дебел черен флумастер.
- Тя просто се заяжда, защото не танцувах с нея на сбирката миналата седмица - осведомява ме той.
- Заяждам се, защото ти забрави да си сложиш зъбите вчера за вечерята. - Тя махва с ръка във въздуха. - Зяпаше насреща ми с онези венци. Голям Казанова се извъди, няма що - пухти тя раздразнено.
- Нахалница - ръмжи господин Уитакър.
Той протяга мазолестите си, изкривени от артрита пръсти и ме притегля по-близо.
- Аз имам два леви крака. Но не го казвай на Силвия, защото ще ми вгорчи живота.
- Тук няма ли уроци по танци? - шепна на ухото му, доста- тъчно високо, за да го чуе той, но не и останалият клас.
- Аз едва ходя. А и никога няма да бъда Фред Астер. Е, ако ти беше учителката по танци, вместо онзи стар прилеп Фрида Фицгибънс, определено ще започна да вземам уроци. - Той шава с белите си рошави вежди към мен и ме потупва по дупето.
Размахвам укорително пръст срещу него.
- Никой ли не ви е казвал, че това се нарича сексуално посегателство? - шегувам се аз.
- Аз съм един стар развратник, скъпа. По мое време нямаше такова понятие като сексуално посегателство и жените позволяваха на мъжете да им купуват сода, да им отварят вратите... и да ги щипят по дупетата.