Светло е. Прекалено светло. Отварям очи и утринното слънце ме блъска в лицето. Още съм в колата на Бритни. Със свален гюрук. Когато се връщам в апартамента на Алекс, го заварвам да седи до масата с чаша кафе в ръце.
Той става, когато хвърлям ключовете на Бритни на масата.
- Каза ми, че ще се прибереш след няколко часа. Имаш ли представа, че вече е девет?
De la тапапа. /Сутринта./
Потърквам с длан очите си.
- Моля те, Алекс - простенвам. - Не можеш ли да почакаш до обяд, за да ми крещиш?
- Нямам намерение да ти крещя. Просто няма да ти позволя отново да караш колата на Бритни.
- Хубаво. - Забелязвам, че надуваемото легло още е опънато на пода. Стоварвам се отгоре и затварям очи.
Алекс издърпва възглавницата изпод главата ми.
- Надрусан ли си?
- Вече не, за съжаление. - Грабвам обратно възглавницата.
Чувам как брат ми сяда върху своето легло и тежко въздъхва. Горкият, навярно има нужда от малко трева, за да се отпусне. Кълна се, че чувствам как очите му пронизват черепа ми като два лазерни лъча.
- Какво искаш? - мърморя във възглавницата.
- Мамка му, пука ли ти за някого, освен за себе си?
- Горе-долу.
- Не помисли ли, че ще се тревожа за теб?
- Не. Тази мисъл не ми хрумна нито веднъж.
Някой почука на вратата и ме избави от следващите му въпроси.
- Здравей, chica - чувам брат ми да казва.
Нека отгатна - това е Бритни.
- Карлос е забравил да вдигне гюрука - осведомява тя Алекс. - А започна да вали.
Оставил е телефона ти върху пасажерска седалка. Надявам се, че още работи.
Ако някога се оженят, още отсега ми е жал за децата им. Надявам се, че онези ninosx никога няма да се издънят... защото Алекс и Бритни ме гледат така, сякаш са готови до края на дните ми да ме поставят под домашен арест.
Много лошо за тях, но те не са ми родители.
10
Киара
В понеделник плъзват слуховете за купона на Мадисън Стоун. Повечето от тях нищят разгорещената страст, развихрила се между Мадисън и Карлос в леглото на родителите й. Във вторник и сряда забелязвам, че Мадисън седи на обяд на масата на Карлос. В четвъртък Карлос дори не е в столовата. Нито Мадисън. Щастливата двойка сигурно е някъде заедно.
В петък сутринта сварвам Карлос пред шкафчето му, кура- бийките все още са вътре.
- Здрасти - казва той.
- Здрасти - отвръщам.
Въвеждам кода, но вратата на моето шкафче не се отваря.
Знам, че цифрите са верни, но когато дръпвам дръжката, тя не помръдва.
Опитвам отново.
Карлос надниква през рамото ми.
- Някакви проблеми?
-Не.
Отново опитвам. Този път дръпвам по-силно дръжката и я разтърсвам нагоре-надолу.
Отново нищо не се получава.
Той барабани с пръсти върху метала.
- Може би си забравила комбинацията.
- Знам си я - сопвам се. - Не съм глупава.
- Сигурна ли си? Защото това ме възбужда.
Мислите ми се насочват към слуховете за него и Мадисън. Дори не знам защо, но идеята, че двамата ходят заедно, подклажда гнева ми.
- Просто си върви.
Той свива рамене.
- Както кажеш. - Първият звънец звъни. - Е, желая ти късмет. Ако питаш мен, струва ми се, че някой е бърникал ключалката.
Той грабва учебниците от шкафчето си и поема с наперена стъпка надолу по коридора.
Тичам след него и го хващам за ръката.
- Какво си направил с шкафчето ми?
Той спира.
- Може би съм сменил кода.
-Как?
Той се подсмихва.
- Ако ти кажа, ще се наложи да те убия.
- Много смешно. Кажи ми новата комбинация.
- С удоволствие ще ти дам тази информация... - Карлос докосва носа ми с върха на пръста си. - Когато и последната курабийка изчезне от шкафчето ми. До последната троха. До скоро - завършва той, шмугва се в класната стая и ме оставя да стърча сама в коридора и да се чудя как ще го направя... и какъв да бъде следващият ми ход.
В часа по английски господин Фюри ни връща есетата. Извиква имената ни едно по едно и ние трябва да отидем до бюрото му.
- Киара - обявява той.
Аз отивам да взема есето си. Господин Фюри ми го подава без усмивка.
- Киара, можеш да се справиш много по-добре. Зная, че можеш. Следващия път се потруди повече и не се опитвай да ми дадеш отговор, който мислиш, че очаквам от теб.
На връщане към чина си минавам покрай Мадисън.
- Как е Карлос? - пита тя.
- Добре.
- Знаеш, че той ти обръща внимание само защото те съжалява. Доста тьжно, ако се замислиш.
Подминавам забележката й и сядам на чина си. Една голяма червена четворка е написана най-отгоре върху първия лист от есето, което господин Фюри току-що ми е върнал. Не е добре, особено ако смятам да кандидатствам за студентска стипендия.