- През следващите петнайсет минути ще напишете кратко есе на тема „Убеждаване“ - казва господин Фюри.
- За какво? - пита Ник Глас.
- Темата е... - Господин Фюри замълчава, очевидно за да иажежи очакването и да привлече вниманието на всички ученици. Присяда на ръба на бюрото и продължава: -
Трябва ли участниците в риалити шоута да се смятат за звезди?
Класът започва да жужи, обсъждайки темата.
- Снижете до минимум нивото на шума, хора.
- Как можем да пишем по темата за убеждаването, когато не сме имали възможност да направим проучвания? - пита някой от дъното на класната стая.
- Аз искам да чуя вашите мисли, а не проучванията. Когато говорите с приятел и искате да го убедите да направи нещо или да го накарате да промени мнението си, не можете да кажете: „Чакай малко, трябва да направя проучване или да препиша статистическите данни“. Вие трябва просто да изложите аргументите, хрумващи ви в момента. Точно това ви моля да направите.
Докато ние пишем, господин Фюри кръстосва класната стая.
- Ако искате да получите по-висока оценка, можете да прочетете написаното на глас пред класа.
Това е добре. Имам нужда от по-висока оценка и знам, че мога да прочета работата си без заекване. Знам, че мога.
- Оставете писалките - нарежда господин Фюри след петнайсет минути. Пляска с ръце.
- Добре, има ли желаещ да прочете есето си?
Вдигам ръка.
- Госпожице Уестфорд, излезте отпред и споделете мислите си.
- О, не. Не и тя. - Чувам как Мадисън изпъшква до мен. Лейси и групичката им се кикотят.
- Имаш ли някакъв проблем, Мадисън?
- Не, господин Фюри. Едва не си счупих нокътя! - Тя размахва насреща му пръстите си с дълъг маникюр.
- Моля те, запази проблемите с маникюра си за след часа. Киара, излез отпред.
Вземам листа си и излизам пред дъската. Казвам си да поема дълбоко дъх и да мисля за думите, преди да ги изрека. Когато заставам пред класа, поглеждам към своя учител. Той топло ми се усмихва.
- Започвай.
Прочиствам гърлото си. Преглъщам, но усещам, че езикът ми надебелява, още преди да започна да говоря, и всичко това е само заради Мадисън. Тя ме притеснява, но аз мога да го преодолея. Няма да й позволя да контролира заекването ми. Отпусни се. Мисли за думите. Не забравяй да дишаш.
- Аз м-м-мисля... - Взирам се в листа. Усещам погледите на всички, вперени в мен.
Някои навярно ме гледат със съжаление. Други, като Мадисън и Лейси, сигурно се забавляват. - Аз м-м-мисля, че х-х-хората в р-р-реалити шоутата...
Едно момиче избухва в смях. Знам кое е, без да вдигам глава.
- Мадисън, не намирам това за забавно. Уважавай съученичката си - заговаря господин
Фюри и додава: - Това не е молба. Това е заповед.
Мадисън закрива устата си с ръка.
- Повече няма да се повтори - казва тя през пръстите.
- Постарай се - отвръща господин Фюри със строг тон. - Хайде, Киара. Продължавай.
Добре. Мога да го направя. Щом мога да говоря с Тък, без да пелтеча, може би просто трябва да си представя, че говоря с Тък. Поглеждам към най-добрия си приятел. Той ми маха окуражаващо от чина си в дъното на стаята.
- ...хората, които участват в риалити шоута, са звезди... - спирам, за да поема дълбоко
дъх, после продължавам. Мога да направя това. Мога да направя това. - ...защото ние
позволяваме на м-м-медиите...
Нов взрив от смях отеква в стаята, този път от Лейси и Мадисън.
- Госпожице Стоун и госпожице Гьоберт! - Господин Фюри сочи към вратата. - Напуснете класа.
- Не говорите сериозно - възразява Мадисън.
- Никога не съм бил по-сериозен. Освен това двете с госпожица Гьоберт сте наказани три дни подред да оставате в училище след занятията, като започнем от днес.
- Не го правете - шепна аз на господин Фюри, надявайки се, че никой друг няма да ме чуе. - Моля ви, не го правете.
Мадисън е искрено потресена.
- Наказвате ни, задето се смеем? Хайде, стига, господин Фюри, това не е честно.
- Кажете на директор Хаус, че оспорвате моето наказание. - Учителят отваря горното чекмедже на бюрото си и вади две сини листчета за наказание. Попълва ги и дава знак на Мадисън и Лейси да отидат при него, за да ги вземат. Двете момичета ми мятат кръвнишки погледи. О, не, това никак не е добре. Сега съм върху радара на Мадисън и не знам дали има някакъв начин да изчезна от там.
Когато той им връчва сините листчета, Мадисън пъхва своето в чантата си.
- Аз не мога да оставам за наказание след училище. Трябва да работя в бутика на мама.