- Би трябвало да помислиш за това, преди да прекъсваш моя урок. А сега и двете се извинете на Киара - нарежда нашият преподавател.
- Всичко е наред - мърморя аз. - Н-н-не е нужно да го правите.
- О, аз настоявам. Ние се и-и-и-и-извиняваме - пелтечи Мадисън и внезапно двете с Лейси отново започват да се кискат. Дори след като се изнизват бързо през вратата, чувам техния смях да отеква надолу по коридора.
- Аз се извинявам от тяхно име за непристойното им поведение, Киара - казва господин Фюри. - Все още ли искаш да ни прочетеш работата си?
Клатя отрицателно глава и той въздъхва, но не спори, когато аз се връщам на чина си. Иска ми се звънецът да удари, за да мога да се скрия в дамската тоалетна. Толкова ме е яд на себе си, задето им позволявам да ме разстройват. През следващите двайсет и пет минути господин Фюри вдига други ученици да четат есетата си. Аз не спирам да гледам часовника, молейки се минутите да текат по-бързо. Трудно ми е да сдържам сълзите, които заплашват да рукнат всяка минута. Щом звънецът иззвънява, грабвам учебниците и направо изхвръквам от класната стая.
Господин Фюри вика името ми, но аз се преструвам, че не го чувам.
- Киара! - Тък ме сграбчва за лакътя и ме завърта с лице към себе си.
Една глупава сълза се търкулва по бузата ми.
- Искам да остана сама - избъбрям задавено и хуквам надолу по коридора.
В края на коридора има стълби, които водят към свободна съблекалня, която използват противниковите отбори по време на състезания. Никой не влиза там през деня и само при мисълта, че мога да бъда сама, без да е нужно да лепвам на лицето си фалшива усмивка, ми олеква. Знам, че ще закъснея за следващия час, но госпожа Хейдън обикновено не прави проверка за присъствие, а дори и да направи, не ме е грижа. Не искам всички да видят, че съм емоционална развалина. Бутам вратата на съблекалнята и се свличам върху една от пейките. Цялата енергия, от която черпех през последната половина от часа по английски, за да не се срина, ме напуска. Иска ми се да съм по-силна, да не ми пука какво мислят хората, но не мога. Не съм силна като Тък. Не съм силна като Мадисън.
Искам да съм просто доволна да бъда себе си - Киара Уестфорд, въпреки всичките ми говорни проблеми.
Минават петнайсет минути, преди да отида до умивалника и да погледна отражението си в огледалото. По всичко си личи, че съм плакала. Или че имам много силна настинка. Мокря няколко книжни кърпи и попивам с тях очите си, опитвайки се да премахна подутините. След няколко минути решавам, че изглеждам почти прилично.
Никой няма да разбере, че току-що съм плакала. Поне се надявам.
Вратата на съблекалнята се отваря и ме сепва.
- Има ли някой тук? - крещи един от портиерите.
-Да.
- По-добре върви в час, защото е дошла полиция. Проверяват училището за наркотици.
11
Карлос
В часа по биология Шевеленко завършва урока за доминантните и рецесивните гени. Тя ни кара да рисуваме квадратчета и ни дава задача да измислим различни комбинации при онаследяване на цвета на очите при следващото поколение.
- Довечера ще се съберем с неколцина приятели - казва Рам, докато работим. - Навит ли си да дойдеш?
- A que horn /В колко часа?/ - питам го.
- Около шест. - Той къса един лист от тетрадката и започва да пише. - Това е адресът ми.
- Аз нямам кола. Далече ли е?
Рам обръща листа и ми подава химикалката.
- Няма проблем, аз ще те взема. Къде живееш?
Докато пиша адреса на Алекс, Шевеленко приближава към нашата маса.
- Карлос, ти преписа ли всички записки на Рамиро за предишните уроци?
-Да.
- Добре, защото следващата седмица ще има контролно. -Тя ни раздава тестовете за упражнение, когато от високоговорителите се разнасят пет пронизителни иззвънявания.
Целият клас ахва едновременно.
- Какво е това? - питам аз.
Рам изглежда шашнат.
- Мамка му, човече. Ние сме в локдаун.
- Какво е това „локдаун“?
- Ако е някоя въоръжена откачалка, аз скачам през прозореца - заявява един от съучениците ми, на име Джон. - Вие, момчета, идвате ли?
Рам върти очи.
- Това не е някой въоръжен, пич. Тогава щеше да има три дълги иззвънявания вместо пет кратки. Това е локдаун за наркотици. И сигурно не е рутинна проверка, защото аз нищо не съм чул за това.
Джон изглежда развеселен.
- Обади се на майка си, Рам. Попитай я дали знае какво става.
Локдаун за наркотици? Надявам се, че Ник Глас не е донесъл пу-пу платото си от дрога в училище. Поглеждам към Мадисън, която закъсня за часа. Тя вади телефона от чантата си и започва да пише есемес на някого под лабораторната маса.