- Всички да се успокоят - казва Шевеленко. - Повечето от вас вече са го преживели. В случай че още не сте се досетили, ние сме в локдаун. Нито един ученик няма право да напуска сградата.
Мадисън вдига ръка.
- Може ли да отида до тоалетната?
- Съжалявам, но не може, Мадисън.
- Но аз наистина трябва да отида! Ще се върна бързо.
- Правилата при локдаун са категорични. Никой не бива да излиза в коридора. - Шевеленко поглежда към компютъра си. - Използвайте времето, за да се подготвите за контролно- то в сряда.
След петнайсет минути на вратата на Шевеленко се чука. Навярно е някой полицай.
- Кого ли са сгащили? - пита един тип, на име Франк, докато учителката разговаря със служителя на реда отвън пред вратата.
Рам вдига ръце.
- Не ме гледай, човече. Няма да рискувам да ме изритат от футболния отбор. Освен това майка ми лично ще ме арестува, ако открие, че върша нещо нередно.
Шевеленко влиза в стаята.
- Карлос Фуентес - изрича високо и ясно.
Carajo/ Мамка му/! Тя каза името ми.
-Да?
- Ела тук.
- Човече, гепиха те - шепне Франк.
Аз приближавам към Шевеленко. Единственото, което виждам, е как мустачките й се мърдат нагоре-надолу, докато говори.
- Едни хора желаят да разговарят с теб. Последвай ме.
Известно ми е, че всички в класа по биология знаят защо бях извикан. Работата е там, че нямам наркотици в джобовете, нито в шкафчето. Може би са разбрали, че съм дошъл от Мексико, и искат да ме депортират, въпреки че съм роден в Илинойс и съм американски гражданин.
В коридора двама полицаи идват към мен.
- Ти ли си Карлос Фуентес? - пита единият.
-Аха.
- Може ли да ни покажеш шкафчето си?
Шкафчето ми? Свивам рамене.
- Разбира се.
Отивам до шкафчето, la policia ме следват толкова отблизо, че усещам дъха им върху врата си. Завивам зад ъгъла и виждам полицейско куче, явно обучено да открива наркотици, да лае пред шкафчето ми. Какво става, по дяволите?
Заповядват на кучето да седне.
Господин Хаус стои до шкафчето ми.
- Карлос, това ли е твоето шкафче? - пита ме той.
- Аха.
Директорът прави драматична пауза, преди да продължи:
- Ще те попитам само веднъж. Има ли наркотици в шкафчето ти?
-Не.
- Тогава няма да имаш нищо против да го отвориш, нали?
- Не. - Въвеждам комбинацията и отварям вратичката.
- Какво е това? - пита един от полицаите и сочи към курабийките с магнити на Киара.
Той пристъпва по-близо, за да огледа по-добре, а през това време полицейското псе направо побеснява. Ченгето докосва едната. - Това са курабийки - казва удивено. - Мисля, че кучето ви е гладно - предполагам аз.
Второто ченге ме поглежда хладно.
- Ти да мълчиш. Сигурно в тях има наркотици и ги продаваш.
Курабийки с наркотици? Той поднася ли ме? Това са шибани, изсъхнали курабийки с магнити. Смея се.
- Мислиш, че е забавно, хлапе?
Прокашлям се и се опитвам да си придам сериозно изражение.
- Не, сър.
- Ти ли направи тези курабийки?
- Да, сър - лъжа аз, защото не е тяхна работа кой ги е направил. - Но ви съветвам да не ги махате.
- И защо не? Страх те е, че ще открием нещо в тях?
Клатя глава.
- Не. Повярвайте ми, чисти са.
- Добър опит - казва ченгето.
Без да ми обръща внимание, директорът се опитва да свали една от курабийките с магнити. Курабийката се разтрошава в ръката му. Аз отново кашлям, опитвайки се да прикрия смеха си, докато той държи в дланта си кафявите трохи и ги мирише. Интересно какво ли ще си помисли Киара, ако знаеше, че нейните курабийки са обект на полицейско разследване?
Едно от ченгетата дръпва друга курабийка и лапва едно парче, за да провери дали има следи от незаконно вещество. Свива рамене.
- Не усещам нищо. - Поднася останалите трохи към носа на полицейското куче.
Животното не реагира. - Курабийките са чисти - постановява той, но в шкафчето има още нещо. - Извади всичко - заповядва той и скръства ръце пред гърдите.
Аз вземам няколко учебника от горния рафт и ги слагам на пода. После вадя още няколко от долния рафт. Когато измъквам раницата си, кучето отново започва да лае като побесняло.
Това псе определено е шантаво. Сигурен съм, че ако го наблюдаваме достатъчно дълго, ще започне да върти глава и ще подбели очи.
- Извади всичко от раницата и го сложи на пода пред себе си - нарежда Хаус.
- Вижте - казвам аз на Хаус. - Нямам представа защо това куче иска да разкъса раницата ми. Вътре няма наркотици. Може би животното е изтрещяло.
- Проблемът не е в кучето, синко - излайва ченгето, което го държи за нашийника.