Освен това тя ми каза, че не бива да се връщам в Мексико.
- Тук не е безопасно за теб - заяви тя. - Ausentese, Карлос, стой по-далеч.
Не се изненадах. Целият ми живот е бил пълен с хора, които ме изоставят или ми казват да стоя по-далеч от тях - mi papa, Алекс, Дестини, а сега и mi ‘ата.
Алекс лежи на леглото си, закрил очи с ръка.
- Няма да се връщаш в Чикаго. - Професор Уестфорд и съпругата му позволяват да живееш в дома им. Вече е решено.
Да живея с професора, означава, че ще живея в една и съща къща с Киара. А това не е добре поради куп причини.
- Аз имам ли думата по въпроса?
-Не.
- Vete a la mierda! /Майната ти!/
- Да бе, ами ти сам си надробил тази попара, така че сега си я сърбай - заявява брат ми.
- Казах ти, че онези наркотици не бяха мои.
Той сяда на леглото.
- Карлос, откакто си дошъл тук, говориш само за наркотици. Намерили са chora
/марихуана, трева/ в шкафчето ти, заедно с голямо количество оксиконтин. Дори и да не
са били твои, ти сам си се направил на изкупителна жертва.
- Това са пълни глупости.
Половин час по-късно, след като излизам от душа, виждам Бритни. Тя седи до масата, облечена в готин розов кадифен спортен екип, който идеално подчертава всичките й извивки. Кълна се, тази chica би трябвало да живее тук... постоянно се навърта наоколо. Отивам до леглото си. Внезапно ми се иска този апартамент да не е толкова тесен. Защото в момента съм един бесен тип, жаден за отмъщение. Няма да се успокоя, докато не разбера кой е подхвърлил онези наркотици в шкафчето ми. Който и да е, ще си плати.
- Надявам се, че няма да те изключат - заявява Бритни с печален тон. - Но аз знам, че Алекс и професор Уестфорд ще направят всичко възможно, за да ти помогнат.
- Не се вкисвай толкова - отвръщам аз. - Сега, след като се изнеса, можеш да висиш тук колкото ти се иска. Късметлийка.
- Карлос, retroceda.
Защо да си вземам думите назад? Това е истина.
- Вярваш или не, Карлос, аз искам да бъдеш щастлив тук. - Бритни побутва чисто нов мобилен телефон към мен. - Купих ти това.
- Защо? За да можете двамата с Алекс постоянно да ме проверявате?
Тя клати глава.
- Не. Просто мислех, че би искал да имаш, за да можеш да ни се обадиш, ако се нуждаеш от нас.
Вземам телефона.
- Кой плаща за това?
- Има ли значение? - пита тя.
Моето семейство очевидно не може да си го позволи. Обръщам гръб на Бритни и на телефона.
- Не ми е нужен - мърморя. - Спести си парите.
Няколко часа по-късно тримата сядаме в беемвето на Бритни. Трябваше да се досетя, че тя ще ни придружи на това малко приключение - да ме стоварят в дома на професора, навярно за да се увери, че повече няма да се пречкам на нея и на брат ми.
Алекс поема по едно от лъкатушещите шосета, водещи нагоре в планините. Когато виждам големите къщи от двете страни на пътя, разбирам, че сме навлезли в богатата част на града. Бедните хора не слагат табели като: ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЧАСТЕН ПЪТ, ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ОБЕКТЪТ Е ПОД ВИДЕО НАБЛЮДЕНИЕ.
Знам го, защото през целия си живот съм бил беден, и единствения човек, когото познавам, който някога си е слагал подобна табела, е приятелят ми Педро, а и той я открадна от двора на някакъв богаташ.
Навлизаме в алея за коли, покрита с тухли, водеща към двуетажна постройка, изникнала сякаш от склона на планината. Аз седя и се оглеждам. Никога не съм живял на такова място, където можеш да хвърлиш камък в прозореца на съседа си.
Може да си помислите, че ще съм във възторг от възможността да живея в подобна напудрена къща, но тя само ми напомня, че мястото ми не е тук. Аз не съм идиот; знам, че щом замина от тук, отново ще бъда същият бедняк, какъвто винаги съм бил - или ще бъда в затвора. Това място е само дразнител и аз нямам търпение да се махна по-далеч от него.
Веднага щом паркираме, Уестфорд излиза от къщата. Той е висок мъж, със сива коса и множество бръчици около очите, като че ли се е смял твърде много през годините и кожата му се бунтува.
Преди още да изляза от колата, още трима души се изсипват отвътре. Все едно е някакъв шибан парад от бели хора, всеки един по-бял от другия.