- Ти току-що се запозна с мен. Ти също не ме познаваш. И за да съм честен, ще ти кажа, че кой знае колко не те уважавам. Ти отвори дома си за един непознат, който е бил арестуван за наркотици. Защо не те е страх, че съм в дома ти?
- Ти не си първият младеж, на когото помагам, и няма да си последният - уверява ме той. - И навярно трябва да ти кажа, че преди да защитя доктората си по психология, бях в армията. Видял съм повече смърт и оръжия и лоши момчета, отколкото ти някога ще видиш в живота си. Косата ми може да е посивяла, но съм не по-малко корав и упорит от теб, когато се наложи. Мисля, че двамата можем да се сработим. А сега да се върнем към това, за което те извиках. Какво искаш?
По-добре да кажа нещо, за да ме остави на мира.
- Да се върна в Чикаго.
Уестфорд се обляга назад в креслото.
- Добре.
- Какво значи това „добре“?
Той вдига ръце.
- Това значи „добре“. Ти ще спазваш правилата на този дом до зимната ваканция и аз ще те заведа в Чикаго на гости при роднините ти. Обещавам.
- Аз не вярвам в обещания.
- Е, аз вярвам. И не ги нарушавам. Никога. А сега, доста- тъчно със сериозните разговори за тази вечер. Почини си и се почувствай у дома си. Погледай телевизия, ако искаш.
Вместо това аз се отправям направо към ада с пердетата на точки. Когато минавам покрай стаята на Брандън, виждам, че хлапето седи на пода, облечено в пижама, цялата щампована на малки бейзболни топки, ръкавици и бухалки. Хлапето си играе с пластмасови войничета. Изглежда невинно и щастливо. Лесно му е на него - той още не е бил в реалния свят.
Реалният свят е гаден.
Щом ме вижда, на лицето му разцъфва широка усмивка.
- Хей, Карлос, искаш ли да поиграем на войници?
- Не тази вечер.
- А утре вечер? - пита той с надежда.
- Не знам.
- Какво означава това?
- Това означава да ме попиташ утре и може би ще имам различен отговор. - Размислям и добавям: - Накарай сестра си да поиграе с теб.
- Тя току-що игра. Сега е твой ред.
Мой ред? Това хлапе е изпаднало в сериозна заблуда, ако си мисли, че чакам реда си.
- Ето какво ще ти кажа. Утре след училище ще поиграя футбол с теб. Ако ми вкараш гол, ще играя на войници с теб.
Хлапето се сконфузва.
- Мислех, че не играеш футбол.
- Излъгах.
- Не бива да го правиш.
- Аха, ама като станеш тийнейджър, и ти постоянно ще го мравиш.
Той клати глава.
- Не мисля.
Засмивам се.
- Обади ми се, когато навършиш шестнайсет. Гарантирам ти, че ще промениш мнението си - заявявам и се насочвам към стаята си. Киара е в коридора. Опашката й е разхлабена и повечето от косата й се е измъкнала. Никога не съм срещал момиче, което толкова малко да се грижи за външността си.
- Къде отиваш толкова издокарана? - шегувам се аз.
Тя прочиства гърлото си, сякаш нещо е заседнало в него.
- Да тичам - отвръща.
- Защо?
- За упражнение. Ти... можеш да дойдеш.
- Не. - Винаги съм се придържал към теорията, че хората, които тренират, са снобари с бели якички, защото по цял ден седят на задниците си. Тя понечва да се отдалечи, но аз я спирам. - Киара, почакай. - Тя се обръща. - Кажи на Тък да стои по-далеч от мен. А що се отнася за твоето разписание за душа...
Смятам да й дам да разбере как стоят нещата, да й покажа кой командва парада тук. Баща й може да се опитва да ми диктува разни правила, които не възнамерявам да изпълнявам, но никой, особено пък една gringa, няма да ми диктува кога да вземам душ. Скръствам ръце пред гърдите и заявявам без заобикалки:
- Не се придържам към разписания.
- Е, аз се п-придържам, така че с-свиквай с това - отговаря тя, после се извръща и се отправя към стълбите.
Оставам в стаята си до сутринта, докато през вратата не прогърмява гласът на професора:
- Карлос, ако не си станал, по-добре да побързаш. Тръгваме след половин час.
Когато чувам отдалечаващите му се стъпки, се измъквам от леглото и се повличам към банята. Отварям вратата и заварвам Брандън да си мие зъбите. Той е омазал с паста за зъби целия ни умивалник и устата си и прилича на обхванат от бяс.
- Побързай, cachorroK Трябва да пусна една вода.
- Не знам какво означава ча-ча-чо-ро-ро.
Определено малкият не е спец по испанския.
- Добре - казвам аз. - Не ти се полага да знаеш.
Брандън довършва миенето, а аз се облягам на дървената рамка. Чувам вратата на Киара да се отваря. Тя излиза от стаята си, напълно облечена. Е, ако това може да се нарече облекло. Прибрала е косата си в обичайната конска опашка и е навлякла жълта тениска отпред с надпис АВАНТЮРЛЕНД, торбести кафяви шорти и туристически боти. Тя ме поглежда и очите й се разширяват, а лицето й почер- венява като домат.