А мама... ами ако не обръщате внимание на чудатостите й, тя я страхотна.
-Брандън, къде е Карлос? - пита татко, когато брат ми слиза, подскачайки по стъпалата.
- Не зная. Мисля, че е под душа.
-Добре. Е, сядай да закусиш. Автобусът ти ще е тук след десет минути.
Чуваме как водата на горния етаж спира, което означава, че Карлос е излязъл изпод душа. Това е знак за татко.
-Бран, вземай раницата си. Всяка минута автобусът ще пристигне.
Докато татко подбира Брандън навън, за да хване автобуса, аз пържа две яйца за Карлос.
Чувам го да слиза по стълбите, преди да го видя. Той е облечен с тъмносини дънки, прокъсани на коленете, и черна износена тениска, видяла доста пране... но аз си представям колко е мека и удобна.
-Ето - мърморя и поставям пред него чиния с яйцата, препечената филийка и чаша прясно изцеден сок.
-Gracias. - Той сяда бавно, очевидно изненадан, че съм му приготвила закуска.
Докато той се храни, аз слагам мръсните съдове в миялна- та машина и вадя пакетите с обяда, които мама ни е приготвила. Татко се връща след няколко минути, придружен от Алекс.
- Добро утро, братко - казва Алекс и сяда до Карлос. - Готов ли си за съда?
-Не.
Аз грабвам ключовете и раницата и ги оставям насаме. Докато шофирам към училище, се питам дали не трябваше да остана, за да играя ролята на буфер. Защото трима мъже заедно, особено ако двама от тях са твърдоглавите и решителни братя Фуентес, могат да бъдат взривоопасна смес. Особено ако се налага единият от тях да бъде принуден да се включи в специална извънучилищна програма за малолетни престъпници.
Гарантирам, че когато му кажат, Карлос ще побеснее.
Бедният ми татко няма никакъв шанс.
19
Карлос
- И така, какво правиш тук? - питам брат ми.
Поглеждам към Уестфорд, който държи чаша с кафе в ръка. Нещо определено не е наред.
- Алекс искаше да бъде тук, за да обсъдим това, което ще се случи днес. Смятаме да помолим съдията да те освободи под мое попечителство в замяна на твоето
сътрудничество и включване в специалната извънучилищна програма.
Поглеждам храната си, наполовина изядена, и оставям вилицата на масата.
- Мислех, че само ще отидем в съда и ще ме пуснат под твое попечителство. А сега имам чувството, сякаш съм изправен на разстрел, готов да ми завържат очите и да ми дадат последната цигара.
- Не е кой знае какво - намесва се Алекс. - Програмата се нарича ВЪЗДЕЙСТВИЕ.
Уестфорд сяда насреща ми.
- Това е специална програма за деца в риск.
Поглеждам към Алекс, за да ми го преведе на нормален английски.
Алекс се прокашля.
- Насочена е към деца, които имат проблеми със закона, Карлос. Ще я посещ аваш веднага след училище. Всеки ден - додава той.
Те майтапят ли се с мен?
- Казах ти, че наркотиците не бяха мои.
Уестфорд оставя чашата на масата.
- Тогава ми кажи чии са.
- Не знам име.
- Не е достатъчно - клати глава Уестфорд.
- Това е законът на мълчанието - пояснява Алекс.
Професорът явно не разбира.
- Законът на мълчанието?
Алекс вдига очи.
- Познавам член на бандата „Герерос дел барио“ - казва. - Законът на мълчанието защитава всичките членове. Той няма да говори, дори и да знае кой е виновникът.
Уестфорд въздъхва.
- Законът на мълчанието с нищо няма да помогне на брат ти, но разбирам. Не искам, но разбирам. А това не ни оставя друг избор, освен да помолим съдията да включи Карлос в програмата ВЪЗДЕЙСТВИЕ. Това е добра програма, Карлос, и тя ще те спаси от изключване от училище или изпращане в изправителен център за малолетни престъпници. Ще получиш гимназиална диплома и ще можеш да кандидатстваш в колеж.
- Аз няма да ходя в колеж.
- Тогава какво смяташ да правиш след училище? - пита Уестфорд. - И не ми казвай, че ще пласираш наркотици, защото това е скатавка.
- Какво знаеш ти, Дик? Лесно ти е да си седиш тук, в скъ- парската си къща, и да похапваш шибаната си органична храна. Когато изкараш и един ден на мое място, ще можеш да ми четеш конско, но дотогава не искам да те слушам.
- Mi ‘ата иска ние да имаме по-добър живот от нея - говори Алекс. - Направи го заради нея.
- Все ми е тая - изръмжавам и слагам чиниите си в мивката. Определено изгубих апетит. - Да приключваме по-скоро с тази тъпотия.
Уестфорд взема куфарчето си и въздъхва облекчено.
- Готови ли сте, момчета?
Затварям очи и ги разтърквам с длани. Предполагам, че ми се иска, когато ги отворя, по някакъв магически начин да се озова в Чикаго.
- Не очакваш наистина да ти отговоря на този въпрос, нали?