- Е, дори и да имам, нямам намерение да ги споделям с теб.
- Това поведение до никъде няма да те отведе - казва Кини.
- Това е добре, защото не възнамерявам да ходя никъде.
- Защо не?
- Аз просто живея за момента, човече.
- Животът за момента включва ли попадане в затвора заради притежание на наркотици?
Клатя глава.
-Не.
- Слушай, Карлос. Всеки ученик в програмата ВЪЗДЕЙСТВИЕ е изложен на риск - казва Кини, след като излизаме от кабинета му и аз го следвам по ослепително белия коридор.
- Заради какво?
- Саморазрушително поведение.
- Какво те кара да мислиш, че можеш да ме поправиш?
Кини ме поглежда сериозно.
- Нашата цел не е да те поправим, Карлос. Ние ще ти помогнем всячески да достигнеш пълния си потенциал, но останалото зависи от теб. Деветдесет процента от участниците в програмата се дипломират без нито едно нарушение. Ние сме много горди от това. - Те се дипломират само защото ги принуждавате да идват тук.
- Не. Вярваш или не, в човешката природа е заложено желанието да успее. Някои от тийнейджърите тук са също като геб. Забъркали са се с банди и наркотици и просто имат нужда от спокойна обстановка след училище. И понякога, само понякога, това е, защото тийнейджърите не знаят как да се справят със стреса в тази възраст. Ние им осигуряваме място, където могат да успеят и да разгърнат пълния си потенциал.
Нищо чудно, че Алекс беше толкова развълнуван от идването ми тук. Той иска да се нагодя... да завърша гимназия, да постъпя в колеж, да си намеря престижна работа, да се оженя и да имам деца. Но аз не съм той. Искам всички да престанат да ме третират така, като че ли моята цел е да живея живота си като Алекс.
Кини ме въвежда в стая, където шестима неудачници са се подредили в уютен кръг.
Една жена с дълга надиплена пола, която ми напомня за госпожа Уестфорд, седи с тях с тетрадка върху коленете.
- Това да не е някаква групова терапия? - питам тихо Кини.
- Госпожо Бергер, това е Карлос - представя ме Кини. - Той се записа в програмата тази сутрин.
Бергер се усмихва със същата усмивка, с която ме удостои Мориси тази сутрин в кабинета си.
- Седни, Карлос - кани ме тя. - По време на груповата терапия можеш да говориш за всичко, което ти дойде на ума. Моля те, седни.
О, супер! Групова терапия! Нямам търпение!
Едва се сдържам да не повърна.
Когато Кини излиза, Бергер моли останалите да ми се представят, като че ли ми дреме как се казват.
- Аз съм Джъстин - изрича хлапето от дясната ми страна.
Джъстин има дълга коса със зелен перчем. Той е толкова дълъг, че сякаш има завеса пред очите си.
- Здрасти, човече - отвръщам. - Защо си тук? Дрога? Джебчийство? Обир? Убийство? - изреждам аз, като че ли престъпленията са част от менюто в ресторанта.
Бергер вдига ръка.
- Карлос, политиката на ВЪЗДЕЙСТВИЕ е да не се задават подобни въпроси.
Опа, сигурно съм проспал тази част от лекцията.
- Защо не? - интересувам се. - Според мен е най-добре да си излееш душата.
- Автокражба - изтърсва Джъстин за всеобщо удивление.
Мисля, че дори Джъстин е изненадан, че е споделил малката си тайна.
След като всички се представят, стигам до извода, че току-що са ме напъхали в Група от ада. Отляво седи бяла мац- ка, на има Зейна, която тутакси ще се класира на кастинг, ако решат да снимат риалити шоу „Курвите на Колорадо“. Следващият е Куин - не мога да определя дали Куин е той, или тя. Освен мен има други двама латиноси - тип, на име Кено, и готина мексиканска chica, която се казва Кармела, с шоко- ладовокафяви очи и меднозлатиста кожа. Тя ми напомня на бившето ми гадже Дестини, само че за разлика от Дестини, в очите на Кармела проблясват немирни пламъчета.
Бергер оставя химикалката и се обръща към мен:
- Преди да се присъединиш към нас, Джъстин тъкмо споделяше, че понякога удря с юмруци в стената, когато е разстроен, за да почувства болка. Ние говорихме за други отдушници, които не са толкова разрушителни.
Малко е иронично, че Джъстин удря стената, защото отчаяно иска да почувства нещо, дори болка... а при мен е точно обратното. Аз правя всичко, което е по силите ми, за да не чувствам нищо. Моята цел в повечето случаи е да бъда безчувствен.
Хм, може би това трябва да напиша в списъка с целите. Цел номер 1 на Карлос Фуентес: да бъде безчувствен и да остане такъв. Не мисля, че ще се приеме добре, но това е истината.
- Е, как мина първият ти ден?
След като ме взема в пет и половина от ВЪЗДЕЙСТВИЕ, Алекс ме отвежда там, където, предполагам, е центърът на Боулдър - място, наречено мол, на Пърл Стрийт. За голяма радост на госпожа Уестфорд, ние се отбиваме в нейния магазин кафене „Лековит чай“ за по едно питие и сядаме до една от масичките на откритата тераса. Чаят не е точно напитката, която имам на ум, но както обикновено, нямам голям избор.