Госпожа Уестфорд поставя пред нас две чаши със специалния си чай за-сметка-на-заведението-м-само-за-нас и отново влиза вътре, за да се погрижи за останалите си клиенти.
Поглеждам брат ми, който стои насреща ми, напълно отпуснат и спокоен.
- Всички в онова ВЪЗДЕЙСТВИЕ са една тумба шибани неудачници, Алекс - казвам му тихо, за да не чуе госпожа У. - Един от друг по-зле.
- Хайде, стига, не може да е чак толкова лошо.
- Не го казвай, докато не си ги видял. Освен това ме накараха да подпиша този тъп договор, с който се съгласявам да се подчинявам на правилата им. Помниш ли как в „Феърфийлд“ нямахме никакви правила, Алекс? След училище бяхме само ти, аз и Луис. - Имахме правила - казва Алекс и вдига чашата си. - Ние просто не ги спазвахме. Mi ‘ата работеше прекалено много и нямаше възможност да ни контролира.
Не сме живели като царе в Илинойс, но имахме семейство и приятели... и живот.
- Искам да се върна там.
Брат ми клати глава.
- Там нищо не ни остана.
- Елена и Хорхе са там с малкия Джей Джей. Ти дори не си виждал хлапето, Алекс.
Приятелите ми са там. А тук имам по-малко и от нищо.
- Аз не казвам, че не искам да се върна - признава брат ми. - Просто сега не можем да се върнем. Не е безопасно.
- И откога толкова те е шубе? Човече, яко си се променил.
Помня, когато пращаше целия свят на майната си и правеше това, което искаш, без много да му мислиш.
- Не ме е шубе. Искам да съм тук, с Бритни. Идва време, когато трябва да спреш да се бориш с целия свят. Моето време дойде преди две години. Огледай се, Карлос. Има и други момичета освен Дестини.
- Не искам Дестини. Вече не. Ако говориш за Киара, забрави. Не излизам с момиче, което иска да контролира живота ми и я е грижа дали пласирам наркотици, или членувам в банда. Я ни погледни, Алекс. Седим в шибана чайна за бели богаташи, които нямат представа какво е да живееш извън тази измислена реалност, която те наричат живот. Ти си станал chido / Мексикански жаргон за „страхотен, готин“, в случая „прекалено примерен и послушен“ /
Алекс се навежда напред.
- Нека ти кажа нещо, малки братко. Не ми харесва да се озъртам през рамо всеки път когато изляза на улицата. Харесва ми да имам novia / Гадже, годеница, булка /, която мисли, че съм върхът. И е дяволски сигурно, че не съжалявам, задето се отказах от наркотиците и „Кървавите латиноси“ заради шанса да имам бъдеще, което си заслужава. - Да не смяташ да си избелиш кожата, за да приличаш на gringo? - питам го. - Човече, надявам се, че децата ти ще са белезникави като Бритни, за да не се наложи да ги продадеш на черния пазар.
Брат ми се вбесява, разбирам го от начина, по който играе мускулът върху челюстта му.
- Да си мексиканец, не означава да си беден - процежда той. - Да постъпиш в колеж, не означава, че съм се отказал от своите хора. Може би ти обръщаш гръб на своите, увековечавайки стереотипите за мексиканците.
Изпускам дълбока въздишка и отмятам глава.
- Увековечавам? Увековечавам? Мамка му, Алекс, нашите хора дори не знаят значението на тази дума.
- Майната ти - ръмжи Алекс. Бута назад стола си и си тръгва.
- Това е старият Алекс, когото познавам! Отлично разбирам този език! - подвиквам след него.
Той хвърля чашата си в кошчето и продължава да върви. Признавам, че походката му все още не е като на gringo и все още изглежда така, сякаш може да изрита задника на всеки, препречил се на пътя му. Но само му дайте малко време. Не след дълго ще заприлича на онези надувки, които вървят, сякаш са глътнали бастун.
Госпожа Уестфорд скоро се връща при масата и поглежда недокоснатата ми чаша.
- Не ти ли хареса чаят?
- Добър е - лъжа бодро.
Тя забелязва празния стол насреща ми.
- Какво стана с Алекс?
- Тръгна си.
- О - мълви тя, придърпва празния стол и сяда до мен. - Искаш ли да поговорим за това?
-Не.
- Искаш ли съвета ми?
-Не.
Какво да й кажа - че смятам утре да пребъркам шкафчето на Ник, за да видя дали ще мога да намеря доказателство, че ме е натопил? И междувременно може да претараша и шкафчето на Мадисън. Тъй като тя толкова настояваше двамата с Ник да се запознаем, може би знае нещо. Засега не възнамерявам да споделям подозренията си с никого. - Добре, но ако искаш, само ми кажи. Почакай малко. - Тя взема недокоснатата ми чаша и изчезва вътре. Аз съм шокиран. Mi'ama е пълна противоположност на госпожа Уестфорд. Ако мама иска да ми даде съвет, може да си дяволски сигурен, че ще ти го натресе, независимо дали искаш да слушаш, или не.