- Ти каза, че работиш. Не печелиш ли пари?
- Да, за да се храня, да посещавам колежа и да изпращам останалото на тата.
Докато се опитвам да смеля новината, вратата на апартамента се отваря. Начаса разпознавам русото гадже на брат ми - в едната си ръка държи ключовете от апартамента му и чантата си, а в другата голям кафяв книжен плик. Прилича на оживяла кукла Барби.
Брат ми взема плика и я целува. Все едно са женени.
- Карлос, надявам се, помниш Бритни.
Тя разтваря широко ръце и ме притегля към себе си.
- Карлос, толкова е хубаво, че си тук! - изчуруликва Бритни жизнерадостно. Почти бях забравил, че тя беше мажоретка в гимназията, но щом си отвори устата, без да искам, си го припомням.
- За кого? - питам сковано.
Тя се отдръпва.
- За теб. За Алекс. Семейството много му липсва.
- Обзалагам се.
Тя прочиства гърлото си и изглежда малко неловко.
- Хм... добре, ами донесох ви малко китайска храна за обяд. Надявам се, че сте гладни.
- Ние сме мексиканци - казвам. - Защо не си донесла мексиканска храна?
Бритни мръщи идеално оформените си вежди.
- Това беше шега, нали?
- Не точно.
Тя се извръща към кухнята.
- Алекс, имаш ли нужда от помощ?
Алекс се появява с картонени чинии и пластмасови прибори в ръце.
- Карлос, какъв ти е проблемът?
Свивам рамене.
- Нямам проблем. Просто питам приятелката ти защо не е донесла мексиканска храна.
Тя започна да се оправдава.
- Прояви малко възпитание и кажи „благодаря“, вместо да я караш да се чувства неудобно.
Кристално ясно е на чия страна е моят брат. Някога Алекс казваше, че е станал член на „Кървавите латиноси“, за да защити семейството, за да не се налага Луис и аз също да ставаме гангстери. Но сега виждам, че за него семейството вече нищо не означава.
Бритни вдига ръце.
- Не искам двамата да се карате заради мен. - Нагласява дръжката на чантата върху рамото си и въздъхва. - Мисля, че е по-добре да ви оставя да свикнете отново един с друг.
- Не си отивай - моли я Алекс.
Dios mio / Мили, Боже. /, мисля, че брат ми е изгубил топките си някъде между Колорадо и Мексико. Или може би Бритни ги е скътала в марковата си чанта.
- Алекс, остави я да си върви, щом иска. - Време е да се скъса каишката, на която тази мадама го държи.
- Всичко е наред. Наистина - казва тя и целува брат ми. - Насладете се на обяда. Утре ще се видим. Чао, Карлос.
- Ъхъ. - Веднага щом тя си отива, аз грабвам кафявия плик от кухненския плот и го занасям до масата. Чета етикета върху всяка кутийка. Пилешко чоу мейн... телешко чоу фан... плато пу-пу. - Плато пу-пу?
- Ордьовър от парченца месо с морски дарове - обяснява Алекс.
Няма дори да се приближа до нещо, което се казва „Пу-пу“. Ядосан съм, че брат ми знае какво е „плато пу-пу“. Избутвам тази кутийка настрани, напълвам една от картонените чинии с неидентифицирана китайска храна и започвам да дъвча.
- Ти няма ли да ядеш? - питам Алекс.
Той ме гледа, сякаш съм непознат.
- Que pasa? / Какво става, какво има ?/ - питам.
- Знаеш ли, Бритни никъде няма да изчезне.
- Тъкмо в това е проблемът. Не го ли виждаш?
- Не. Това, което виждам, е, че седемнайсетгодишният ми брат се държи като петгодишен. Време е да пораснеш, mocoso / Сополанко /.
- За да стана непоносим досадник като теб? Не, благодаря.
Алекс грабва ключовете си.
- Къде отиваш?
- Да се извиня на приятелката ми, а след това на работа. Чувствай се като у дома си - додава той и ми хвърля ключовете от апартамента. - И гледай да не се забъркаш в неприятности.
- Щом ще говориш с Бритни - промърморвам, докато от- хапвам крайчето на едно яйчено руло, - защо не я помолиш да ти върне huevos / Яйца. В случая: тестиси, топки./?
2
Киара
- Киара, не мога да повярвам, че той те е зарязал с есемес - диви се най-добрият ми приятел Тък, докато чете трите изречения върху екрана на мобилния ми телефон, седнал зад бюрото в стаята ми. - „М/у нас не се полу4ава. Сжл. Не ме мрз.“ - Подхвърля телефона обратно към мен. - Поне можеше да не използва съкращения. „Не ме мрз.“? Този тип шегува ли се? Разбира се, че ще го мразиш.
Аз лежа върху леглото, взирам се в тавана и си припомням първия път, когато с Майкъл се целунахме. Беше на един летен концерт в Ниуот, зад количка със сладолед.
- Харесвах го.
- А пък аз, не. Не вярвай на някого, с когото си се запознал в чакалнята на терапевта си.
Претъркулвам се по корем и се подпирам на лакти.
- Беше логопед. А и той просто беше довел брат си за сеанс.