- Да. - Обичам колата си, но... - Тя е несъвършено съвършена.
- Предполагам, че е доста точно описание. Звучи като някои хора, които познавам. -
Алекс надниква в колата. - Колата на Бритни е бърза, но и в тази има още хляб. - Той сяда на една от задните седалки. - Бих могъл да свикна с това. Един от нашите клиенти продава шевролет, модел „Монте Карло 1973“. Мисля да я купя. Карлос казвал ли ти е, че той работеше в автосервиза на братовчед ни в Чикаго?
-Не.
- Изненадан съм. Карлос постоянно висеше в сервиза на Енрике. Той обича да работи с коли, дори повече от мен.
- Нямаш ли си друга работа? - пита Карлос. През цялото това време той стои облегнат на стената на гаража. Зная го, защото, когато Карлос е наблизо, аз го усещам.
Съзнателно го избягвам от понеделник, което устройва и двама ни.
Когато малко по-късно Алекс си тръгва, Карлос приближава към мен.
- Имаш ли нужда от помощ?
Клатя глава.
- Някога смяташ ли отново да ми проговориш? По дяволите, волите, Киара, стига с това мълчание. Предпочитам изреченията ти от по две думи, вместо пълно мълчание.
Дявол да го вземе, можеш даже да ми покажеш среден пръст.
Хвърлям раницата на задната седалка и паля двигателя.
- Къде отиваш? - пита Карлос и застава пред колата ми.
Натискам клаксона.
- Няма да мръдна от тук - заявява той.
Отговорът ми е ново изсвирване. Не е заплашителното мощно изсвирване, като при повечето коли, но това е най-доброто, на което моята кола е способна.
Той слага двете си ръце върху капака.
- Размърдай се - казвам.
Той се размърдва. Със скоростта на пантера Карлос скача през отворения пасажерски прозорец с краката напред.
- Трябва да поправиш тази врата - мърмори той.
Значи, идва с мен. Потеглям от алеята и се насочвам към каньона Боулдър. Свежият вятър нахлува през отворените прозорци, бие по лицето ми, а опашката ми плющи по гърба.
- Аз мога да поправя вратата - обажда се Карлос. Вади ръка през прозореца и разперва пръсти срещу вятъра.
Шофирам мълчаливо по пътя към каньона Боулдър, наслаждавайки се на пейзажа. Бихте могли да помислите, че след като живея толкова дълго тук, съм се наситила на красотата му, но не е така. Когато съм сред планините, винаги чувствам някакво странно очарование и умиротворение.
Паркирам близо до „Купола“; понякога с Тък поемаме от тук нагоре към върха.
Протягам се, грабвам сака от задната седалка и излизам от колата.
Карлос подава глава през прозореца.
- Предполагам, че това не е крайната ти дестинация.
Признавам, че изпитвам малко задоволство, когато отвръщам:
- Предположи отново.
Мятам раницата на гръб и се отправям към моста над рекичката Боулдър.
- Хей, chica! - вика той след мен.
Продължавам да крача към моето убежище в планината.
- C a r a j o !
Не се обръщам, но по звуците, които той издава, и ругатнята на испански, предполагам, че се опитва да отвори пасажерската врата, за да излезе. Опитите му са осъдени на безславен провал. Когато Карлос се измъква през прозореца и се пльосва върху покрития с чакъл паркинг, отново чувам цветисти ругатни.
- Киара, по дяволите, чакай!
Вече съм в подножието на планината и поемам по обичайния си маршрут.
- Къде, дявол да го вземе, се намираме? - крещи той.
Соча табелата и се запътвам към големите скали.
Чувам как се пързаля по камъчетата, опитвайки се да ме настигне. Сега сме на голямата пътека, но много скоро ще свърна по любимата ми пътечка. Той определено не е екипиран с подходящи туристически обувки.
- Имаш сериозни проблеми, chica - ръмжи той.
Продължавам да вървя. На половината път от моята цел спирам и вадя бутилка с минерална вода от сака. Днес не е толкова горещо и аз съм свикнала с височината, но съм виждала как на хората им прилошава от жажда и гледката не е от най-приятните.
- Ето - казвам и му подавам бутилката.
- Подиграваш ли ми се? Сигурно си я отровила.
Поемам голяма глътка, после отново му я подавам. Той трие усърдно гърлото на бутилката с края на тениската си, все едно съм заразна. Мисля, че чувам смеха му. Или е това, или се опитва да скрие колко се е задъхал от изкачването.
Когато отново поемам, Карлос пухти и пръхти.
- Това ли е представата ти за развлечение? Защото определено не е моята.
Ускорявам крачка. Всеки път когато Карлос се подхлъзне, изригват ругатни. Човек би си помислил, че ще се съсредоточи върху изкачването, за да не се пързаля по камъните, но той продължава да мърмори.