-Казвал ли съм ти колко е дразнещо, че вече не разговаряш с мен? Приличаш на няма, която не използва жестомимичния език на глухонемите. Наистина това яко ме вбесява. Не мислиш ли, че и без това си имам достатъчно тревоги на главата, задето ме натопиха, арестуваха и трябва да посещавам онази тъпа програма ВЪЗДЕЙСТВИЕ?
- Да. - Приближавам до едно място, където трябва да мина по малък корниз, като се държа за надвисналата скала. Стъпвам внимателно, но дори и да падна, ме делят само няколко метра от долната тераса.
-Това някаква шега ли е? - пита той, следвайки ме само защото в този момент навярно не смята, че има избор. - Отиваме ли някъде, или просто се разхождаме безцелно, докато не се подхлъзна и не се пребия до смърт?
След като изкачвам голямата скала, която ме закрива от случайни туристи, аз спирам на широка поляна с голямо са- мотно дърво. Натъкнах се на това място преди години, когато търсех къде да се усамотя... и да помисля. Сега често идвам тук. Тук си подготвям домашните, рисувам, слушам птиците и дишам свеж планински въздух. Сядам върху един плосък камък, отварям раницата и намествам бутилката с вода до мен.
Вадя учебника по математика и започвам да пиша домашното.
- Ти наистина пи учиш?
-Аха.
- А аз какво да правя?
Свивам рамене.
- Наслаждавай се на гледката.
Той се оглежда наляво и надясно.
- Не виждам нищо, освен скали и дървета.
- Не се учудвам.
- Дай ми ключовете - заповядва той. - Веднага.
Не му обръщам внимание.
Отново го чувам да пухти и пръхти. Той много лесно може да ме надвие, да грабне раницата и да изрови ключовете. Но не го прави. Аз не вдигам глава от учебника, решавам уравнения и драскам бележки в тетрадката. Карлос въздъхва дълбоко.
-Добре, извинявай. Perdon. Между мен и Мадисън няма нищо и аз по-скоро ще позирам с теб, отколкото да изляза с нея. Леле, тази природа наоколо възроди вярата ми в човечеството човечеството и ме направи по-добър човек. Сега доволна ли си?
25
Карлос
Наблюдавам как Киара затваря учебника, вдига поглед към мен и бърка в раницата.
Хвърля ми ключовете от колата. Улавям ги с една ръка.
- Ти тук ли ще останеш?
- Аха - отговаря тя.
- Аз тръгвам - предупреждавам я.
- Ами върви - маха ми тя.
Това и ще направя. Дяволите да го вземат, няма да стоя тук и да я чакам да свърши със зубренето. Горещо ми е, целият съм потен и съм дяволски бесен. Обмислям различни начини как да си отмъстя, като на първо място от всички е да отпраша с колата й и да я върна без капка бензин.
Пъхам ключовете в задния джоб и започвам да се спускам обратно. Няколко пъти се подхлъзвам и падам по задник. Благодарение на Киара утре целият ще съм в синини . За кратко се изпълвам със съжаление към онзи кретен Тък, задето постоянно трябва да се разправя с нея, но после решавам, че двамата се заслужават един друг. Мислите ми се насочват към Дестини. Ако тя беше сама в тази планина, за нищо на света нямаше да я изпусна от поглед. Щях да се изявявам като нейния рицар в блестящи доспехи. По дяволите, щях да я отнеса на гръб до върха на планината, ако го пожелаеше.
И макар че Киара не е мое гадже и никога няма да бъде, не мога просто да я изоставя. Знам, че тук има мечки. Ами ако някоя я нападне? Тя сериозно ли очаква да си тръгна, или ме изпитва да види доколко съм добър човек?
Няма късмет, защото аз не съм добър човек.
Продължавам да се плъзгам надолу по склона. Тъкмо когато мисля, че съм намерил пътеката, се озовавам в задънен край или пред шибана урва.
Грабвам един камък и го мятам по – надалеч. После още един. И още един. Чувам как отекват, докато се търкалят надолу, което малко потушава раздразнението ми. Свалям тениската, бърша чело и я пъхам в джоба на дънките.
Вече не съм в Мексико, това е сигурно. Никой от тези, които познавам, не се мотае из шибаните планини само за да учи. Е, ако целта на упражнението е да се надрусаш или напиеш, бих могъл да го разбера.
Започвам да се катеря обратно по скалите, проклинайки неподходящите си обувки, Алекс, mi ‘ата, Киара и всички, които някога съм срещал.
-Ти си loco/луда/ chica! - крещя, когато се изкачвам по скалата, закриваща любимото й убежище. - Сериозно, наистина ли очакваш от мен да те последвам чак до тук само за да хвърлиш ключовете от колата си и да си тръгна?
- Не съм те молила да ме следваш - отвръща тя.
- Да не би да имах избор?
- И двамата сме с-с-свободни да решаваме.
- Да бе, на мен ми отнеха свободата в минутата, в която се качих на онзи самолет до Колорадо.