- Време е за войниците, Карлос! - раздава се гласът на Брандън през вратата.
- i Q u i e n e s e s e ? / К о й е ? /
- Малкото хлапе, което живее тук. Понякога ми напомня на теб.
- Толкова е готин, а? - смее се Луис. - Как е Алекс?
- Алекс es buena gente? Все си е същият.
- Мама каза, че си се забъркал в неприятности?
- Si, но всичко ще е наред.
- Надявам се. Защото тя спестява, за да дойде при вас през зимата. Каза, че ако се държа добре, аз също може да дойда. Podemos volver a ser familial Няма ли да е страхотно?
Да, би било страхотно, ако отново можем да бъдем семейство. „Цяло семейство“ за Луис означава нас, четиримата - аз, тата, Алекс и Луис. Нашият papa умря, преди Луис да проговори. Аз не искам никога да имам деца, защото не искам да оставя жена си да се блъска цял живот, за да осигурява прехраната на семейството или хлапетата ми да мислят, че семейството е цяло, дори и аз да не присъствам в живота им.
Ч у к , ч у к , ч у к . Ч у к , ч у к , ч у к .
- Там ли си? - крещи отново Брандън, този път гласът му звучи изпод вратата на спалнята.
Дори виждам малките му устни между вратата и килима. Трябва да отворя вратата без предупреждение и да видя как малкият diablo набързо ще се изправи.
- Ще бъде страхотно, ако двамата с тата можете да дойдете тук. Dejame hablar con mama}
- Тя не е у дома. Estd trabajando. / На работа е./
Сърцето ми се свива. Не искам тя да се блъска като робиня за нищожни пари. Докато бях в Мексико, аз изхранвах семейството. А сега ходя на училище, докато тя работи като вол. Не е честно.
- Кажи й, че съм се обаждал. jQue no se te olvideP - заръчвам му, защото знам, че брат ми постоянно е заплеснат в игри с приятелите си и сигурно ще забрави, че съм звънял.
- Няма да забравя - обещава той.
Затварям и Брандън пак започва да удря по вратата.
- Престани да блъскаш така, че ме заболя главата - мърморя и отварям вратата.
Брандън светкавично се изстрелва от пода, никога досега в живота си не съм виждал друг човек да се изправя толкова бързо. Съдейки по това, как се олюлява, сигурно има световъртеж. Добре.
- Брандън - смъмря го Уестфорд, минавайки покрай него. - Казах ти да не безпокоиш Карлос. Защо не четеш в стаята си?
- Не безпокоя Карлос - отвръща невинно хлапето. - Той ми обеща да поиграе на
войници с мен. Нали така, Карлос? - Светлозелените му очи се взират умолително в мен.
- Така - казвам на Уестфорд. - Пет минути с войниците и дотук с играта на голям брат.
- Десет минути! - уточнява Брандън.
- Три - коригирам го аз. - За тази игра са нужни двама, хлапе.
-Не, не. Пет е достатъчно.
Когато отиваме в стаята му, той тиква една фигурка в ръцете ми.
- Ето!
Приятел, не искам да те натъжавам, но аз обикновено не си играя с кукли.
Той се цупи обидено и гръмко пухти.
Войникът не е кукла. Той е морски пехотинец, като моя татко. - Брандън вади миниатюрните пластмасови войничета от кутията и ги реди из стаята. Човек може да си помисли, че ги слага напосоки, но имам чувството, че в неговата отка- ченост има някаква последователност. - Ти играл ли си като дете на войници?
Клатя отрицателно глава. Не помня да съм имал много играчки... ние играехме най-вече с пръчки, камъчета и футболни топки. Понякога Алекс тайно отмъкваше някой чорапогащник на мама от чекмеджето на скрина й и го пълнехме с камъчета. Друг път отрязвахме стъпалата и си правехме прашки. Имаше случаи, когато ги пълнехме с балони с вода и се млатехме един друг. Заради тези лудории mi ‘ата здравата ни е насиня- вала задниците на двамата с Алекс, но това нямаше значение. Играта си струваше наказанието.
- Е - подхваща хлапето със сериозна физиономия. - Бандата „Кобра“ са лоши момчета, които искат да завладеят света. Войниците от отряда „Джо“ трябва да ги пленят. Загря ли?
- Аха. Давай по-скоро да приключваме с това.
Брандън вдига ръце.
- Почакай, почакай, почакай. Ти не можеш да бъдеш войник Джо, ако нямаш кодово име. Какво кодово име си избираш? Моето е Рейсър1.
- Моето е Гереро.
Той наклонява глава.
- Какво означава?
- Воин.
Брандън кима одобрително.
-Добре, Гереро, нашата мисия е да заловим доктор Уинки. - Брандън ме гледа с големи кръгли очи. - Доктор Уинки е най-злият, суперяк тип на земята. По-лош дори от командира на „Кобра“.
- Не може ли да сменим името на нещо по-страшно? Извинявай, но доктор Уинки хич не ми звучи яко.
- О, не, не можеш да сменяш името. Няма начин.
- Защо не?
- Харесвам името. Доктор Уинки намигва през цялото време.