- Да не си посмял да правиш нещо без мен, Карлос, Ние сме братя. Винаги ще се бия на твоя страна, без да задавам въпроси.
Точно от това се страхувам.
30
Киара
След училище двамата с Тък решаваме да потичаме, преди тренировката му с отбора по ултимейт фризби. През първия километър разговаряхме, но след това бягаме в пълно мълчание. Единственият звук е шляпането на подметките на маратонките ни по асфалта.
Жегата е намаляла, а и днес е малко по-хладно.
Обичам да бягам с Тък. Това е самотен спорт, но по-забав- но е, когато имаш компания.
- Как е Мексиканеца? - пита Тък, а гласът му отеква в планинския склон.
- Не го наричай така - скастрям го. - Расистко е.
- Киара, защо да е расистко да го наричам мексиканец? Той е мексиканец.
- Заради начина, по който го каза, а не заради това, което каза.
- Сега звучиш като баща ти, толкова чувствителна и политически коректна.
- Какво му е лошото да си чувствителен? - интересувам се аз. - Ами ако Карлос те нарича Момчето геи!
- Със сигурност няма да го обвиня в расизъм - парира Тък.
- Отговори на въпроса - не се предавам аз.
Тък се киска.
- Той наистина ли ме нарича Момчето гей?
- Не. Той мисли, че сме двойка.
- Хващам се на бас, че той не познава нито един хомосексуалист. Този тип има щит от тестостерон, висок километър и половина.
Аз спирам, когато стигаме до началото на алеята за бегачи в парка „Каньон“.
- Ти така и не отговори на въпроса ми - казвам, докато fee опитвам да си поема дъх.
Свикнала съм да тичам, но днес Сърцето ми препуска по-бързо от обикновено и без никаква и ри чина се вълнувам.
Тък вдига ръце.
- Няма да ме е грижа дали ще ме нарече гей, защото аз съм I сй. Той е мексиканец, така че защо да е проблем, ако го наричам мексиканец?
- Няма проблем. Просто да го наричаш Мексиканеца е дразнещо.
Тък се взира с присвити очи и в мен. Бърчи чело, сякаш се опитва да разгадае мотивите ми.
- О, боже!
- Какво?
- Ти харесваш Мексиканеца. Трябваше да се досетя. Затова започна пак да заекваш... заради него е!
Аз въртя очи и сумтя възмутено.
- Не го харесвам. - Хуквам по алеята, игнорирайки теорията на Тък.
- Не мога да повярвам, че го харесваш - подпява моят приятел и ме ръгва с пръст в
ребрата.
Аз тичам по-бързо.
- По-бавно - чувам тежкото дишане на Тък зад мен. - Добре, добре. Няма да го наричам Мексиканеца. Нито ще казвам, че го харесваш.
Намалявам темпото и го чакам да ме настигне.
- Той е убеден, че двамата с теб сме гаджета, и това ме устройва. Не го разубеждавай, чу ли?
- Щом така искаш.
- Искам.
На върха на планината спираме и се наслаждаваме на Бо- улдър под нас, после хукваме обратно към вкъщи.
Алекс и Карлос стоят на входната алея до колата ми.
Карлос ни хвърля един поглед и отмята глава.
- Вие, хора, дори се обличате еднакво. Направо ми се до- повръща. - Сочи към нас. - Сам виждаш, Алекс. Освен всичко останало, се налага и да търпя това: двама бели, облечени еднакво.
-Не сме облечени еднакво - оправдава се Тък. Свива ра мене, когато поглежда тениската ми, и осъзнава истината. - Добре де, еднакво сме облечени.
Аз не бях забелязала. Очевидно и Тък не е забелязал. И двамата носим черни тениски с големи бели букви, гласящи: НЕ БЪДИ ЖЕНЧО, ИЗКАЧИ ЧЕТИРИХИЛЯДНИК! И двамата си купихме по една, когато миналата година изкачихме планината Принстън. Преди „Принстън“ никога не бяхме изкачвали „четирихилядници“, прякорът на планините в Колорадо, които се издигат на четири хиляди метра над морското равнище.
Карлос ме поглежда.
- Какво правите с колата ми? - питам аз, за да сменя темата.
Той поглежда към Алекс.
- Просто й хвърлихме по едно око - отвръща Алекс. - Нали, Карлос?
Карлос се отдалечава от моя шевролет „Монте Карло“.
- Аха, да. - Той изглежда почти смутен, когато се прокашля и пъха ръце в джобовете на дънките.
- Мама ме помоли да те заведа на пазар. Почакай само да си взема чантата и ключовете и после, ако искаш, можем да тръгваме.
Отправям се към стаята ми и пътьом се питам дали трябваше да оставям Карлос и Тък заедно. Двамата не се спогаждат особено. Грабвам чантата от леглото и съм готова да хукна навън, но Карлос стои на прага.
Той прокарва ръка през косата си и въздъхва.
- Всичко наред ли е? - питам и пристъпвам към него.
- Да, но не можем ли да отидем сами? Ти и аз, без Тък. - Той пристъпва от крак на крак, сякаш нещо го измъчва.