- Повярвай ми, такива са. Но почакай, не съм свършил. Освен това ти си верен приятел, обичаш предизвикателствата повече от доста от момчета, които познавам, и си страхотна сестра на Брандън. - Като свършва с писането, Тък вдига глава. - На второ място са твоите умения. Знаеш как да поправяш коли, ти си добра спортистка и знаеш кога да замълчиш.
- Това, последното, не е умение.
- Скъпа, повярвай ми. Умение е.
- Забравяш специалната ми салата от спанак с орехи. - Аз не мога да готвя, но моята салата е любима на всички.
- Салатата ти наистина е убийствена - съгласява се той и я добавя с списъка. - Добре, на последно място идват физическите данни. - Тък преценяващо ме оглежда от горе до долу.
Аз въздишам, чудейки се кога ще свърши това унижение.
- Чувствам се като крава на търг.
- Да бе, да бе, все тая. Имаш безупречна кожа и вирнато носле, което пасва на циците ти. Ако не бях гей, сигурно щях да се изкуша да...
- Пфу. - Первам ръката му, за да я отместя от листа. - Тък, може ли да не казваш и да не пишеш тази дума?
Той отмята дългата коса от очите си.
- Коя, цици?
- Ъхъ. Да, тази. Просто кажи „гърди“ или „бюст“, ако обичаш. Думата с „ц“ звучи толкова... вулгарно.
Тък изсумтява и завърта очи.
- Добре, вирнати... гърди. - Приятелят ми се смее, искрено развеселен. - Съжалявам, Киара, но това просто ми звучи като нещо, което ще запечеш на скарата за обяд или ще си поръчаш от менюто. - Той се преструва, че тетрадката ми е меню, и заговорва с превзет английски акцент: „Да, келнер, ако обичате, за мен порция препечени вирнати гърди със салата от прясно зеле“.
Замервам Тък по главата с Моджо, голямото ми синьо плюшено мече.
- Просто ги наречи „интимни части“ и продължавай нататък.
Моджо отскача от него и тупва на пода. Най-добрият ми приятел дори не трепва.
- Вирнати цици. Задраскано. Вирнати гърди. Задраскано. - Той разиграва цяла сценка, докато дълго и внимателно ги задрасква. - Заменяме ги с... „вирнати интимни части“ - изрича, като бавно изписва всяка дума. - Дълги крака и дълги мигли. - Поглежда ръцете ми и бърчи нос. - Не се обиждай, но малко маникюр няма да ти е излишен.
- Това ли е всичко? - питам аз.
- Не знам. Може ли да измислиш още нещо?
Аз поклащам глава.
- Добре, сега, след като знаем колко си страхотна, трябва да направим списък на качествата на момчето, което искаш. Ще пишем от дясната страна на страницата. Да започнем с индивидуалността. Ти искаш момче, което е... Попълни празното.
- Искам момче, което е уверено в себе си. Наистина уверено в себе си.
- Хубаво - съгласява се той и го записва.
- Искам момче, което да е мило с мен.
Тък продължава да пише.
- Мило момче.
- Харесвам умните момчета - добавям аз.
- Умни по рождение и от опит или начетени?
- И двете? - питам, неуверена дали това е правилен, или грешен отговор.
Той ме потупва по главата, сякаш съм малко дете.
- Добре. Да преминем на уменията. - Тък ми изшътква да млъкна, преди да започна да изреждам. Аз нямам нищо против. - Ще напиша тази част вместо теб. Ти искаш момче, което притежава същите умения като теб и още нещо. Някой, който обича спорта, който поне може да оцени пристрастеността ти вечно да поправяш онази твоя таратайка и...
- По дяволите! - Скачам от леглото. - Почти забравих. Трябва да отида в града и да взема нещо от автосервиза.
- Само не ми казвай, че са плюшени зарчета, които ще провесиш на огледалото за обратно виждане.
- Не са плюшени зарчета. Радио е. Винтидж радио.
- О, боже! Винтидж радио в тон с винтидж колата ти! - Тък го изрича саркастично, а после пляска с ръце, преструвайки се на въодушевен.
Аз завъртам очи срещу него.
- Искаш ли да дойдеш с мен?
- Не. - Той затваря тетрадката и я пъха в чекмеджето на бюрото. - Последното, което искам, е да те слушам как бъбриш за коли с хора, които наистина разбират от коли.
Откарвам Тък до тях и след петнайсет минути стигам до автосервиза на Макконъл.
Паркирам отпред и заварвам Алекс, един от автомеханиците, наведен над двигателя на един фолксваген „Костенурка“. Алекс е бивш студент на баща ми. Миналата година, след края на семестъра, татко разбра, че Алекс поправя коли. Той му каза за моя шевролет модел „Монте Карло 1972“, който се опитвам да реставрирам, и оттогава Алекс ми помага да намирам части за колата.
- Здравей, Киара. - Той избърсва ръце в парцала и ме моли да го почакам, докато донесе радиото ми. - Ето го - казва и отваря кутията. Вади радиото и го измъква от предпазната мехурчеста опаковка. От задната част стърчат тънки жици, но е направо идеално.
Зная, че не бива да съм толкова възторжена заради едно радио, но арматурното табло няма да е завършено без него. Оригиналното не работи, а и е напукано отпред, затова Алекс от доста време ми търси автентична замяна.