Облягам се назад и се вглеждам в доверчивото й лице.
- Ти трябва да спреш, преди да стигнем твърде далеч, защото аз не мога. -
Пренебрегвам факта, че вече сме стигнали твърде далеч, а тя изобщо не изглежда готова
да спре.
Киара застива и притиска буза о моята.
- Аз съм девствена - шепне в ухото ми, като че ли е тайна, която споделя само с мен.
О, по дяволите.
Отмятам глава на облегалката и й казвам истината.
- Не се държиш като такава.
- Това е заради теб, Карлос. Само ти правиш това с мен.
Властта се сменя. Тя не биваше да го казва. Сега аз знам, че контролът е в мои ръце, ако не физически, то емоционално. Да ми предаде контрола, не е мъдър ход от нейна страна.
Водя това момиче в опасна зона, но тъкмо там съм прекарал по-голямата част от живота си. Ръцете ми се плъзват към талията й.
- Свали тениската си, chica.
Пръстите й се спускат към края на тениската. Дъхът ми спира, предвкусвайки, че ще видя какво се крие под нея. Вдигам поглед към лицето й, очите й са пълни с несигурност и нещо, което отказвам да призная.
С едно бързо движение тя изхлузва тениската през глава и разкрива тяло, за което можеш да умреш или да убиеш. Или и двете.
- Моето тяло не е като на Мадисън - поронва тя срамежливо и скръства ръце отпред.
- Какво?
- Не съм слаба.
„Слаба“ за мен означава да е плоска като дъска или все едно да няма никакво тяло.
Искам момиче, което да напълни ръцете ти и да не те е страх, че ще го прекършиш.
Нежно отмествам ръцете й и ги придържам леко отстрани. Отдръпвам се назад и зяпам прехласнато розовия й сутиен, скромно прикриващ гърдите й. Тя няма от какво да се сраму- иа. Това момиче си има всичко и няма представа, че тялото й е много по-хубаво от това на Мадисън, няма две мнения по въпроса. Киара има извивки, където Бог е отредил, и аз изгарям от желание да погаля и запомня всеки сантиметър от нея. Чувствам се като най-големия късметлия на земята.
- Eres hermosa...
Очите й са сведени.
- Погледни ме, chica. - Тя вдига поглед и аз повтарям: - Eres hermosa.
- Какво означава това?
- Ти си красива.
Киара се навежда напред и обсипва с ефирни целувки устните ми.
- Сега е твой ред - шепне, сетне захапва лекичко долната ми устни и чака да сваля тениската си.
Аз тутакси я захвърлям настрани.
- Може ли да те докосна? - пита тя, като че ли вече не е пълна господарка на тялото ми.
Вземам ръката й в своята и я поднасям към голата ми кожа. Когато я пускам, за да продължи сама проучването си, пръстите й бавно започват да се движат нагоре-надолу по гърдите ми. Всяко докосване прогаря кожата ми отвътре навън, а когато пръстите й се задържат върху татуировката, надзъртаща от дънките ми и спускаща се под колана, едва не свършвам.
- Какво пише тук? - пита тя, прокарвайки върха на пръста си по буквите.
- Бунтовник - отговарям. Моите пръсти се заравят в косата й и аз я притеглям по-близо към себе си. Имам нужда отново да я вкуся. Да усетя меките й устни върху моите. Започваме да се целуваме, сякаш това е първата и може би последната целувка, диханията и езиците ни се преплитат в почти отчаян танц.
Докато тя продължава своето изследване, аз се съсредоточавам върху нея. Плъзгам настрани презрамките на сутиена й, докато се свличат върху ръцете й. Тя се извива назад и аз не мога да си представя по-чувствена картина или по-чувствено момиче от това, което в момента ме е възсед- нало. Пулсът ми се ускорява в жежко очакване, докато смъквам копринения плат.
Пръстите й замират, когато ръцете ми я докосват отстрани на кръста, а аз продължавам нагоре, докато палците ми достигат извивката на гърдите й. Нищо не би могло да ме подготви за вълната от емоции, която ме връхлита, когато се взирам в сияещите очи на Киара.
- Мисля, че се влюбвам в теб - промълвява тя толкова тихо, че може да е просто игра на моето въображение, но в следващия миг чувам изстрели.
Пук! Пук! Пук!
В трескава паника аз събарям Киара от дивана и се хвърлям отгоре й, за да я защитя от опасността.
Вдигам глава сконфузено. Чакай малко, в стаята няма никого освен нас. Какво, по дяволите?
Поглеждам към екрана на телевизора и виждам главния герой, надвесен над един труп, от чиито гърди блика кръв. Изстрелите идват от телевизора.
Свеждам поглед към смаяната, изплашена, полугола Киара.
- Извинявай - смотолевям, отдръпвам се от нея и се премествам в другия край на дивана. - Извинявай. Беше само телевизорът.
Сърцето ми бие по-бързо, отколкото барабан на рок концерт. Когато чух изстрелите, бях готов да направя всичко, за да защитя живота й. Дори това да означава да пожертвам своя. Мисълта да я загубя, както изгубих баща си и почти изгубих Алекс, е просто непоносима. Направо се задъхах от ужас.