Лежа на една страна и закривам очите си с възглавницата. Когато по-късно ги отварям, вече е десет.
Обаждам се на mi‘ата само защото искам отново да чуя гласа й. Тя казва, че се опитва да спести пари за билети, за да дойдат на гости, и аз долавям в гласа й въодушевление, което не съм чувал от години. Това ми напомня, че обещах на госпожа У. да й помогна днес в магазина. Ще изпратя на mi ‘ата парите, които заработя, за да ги добави към отделените за пътуването.
След душа чукам на вратата на Киара. Тя не е там, затова слизам долу.
- Къде е Киара? - питам Брандън, който играе някаква електронна игра на компютъра в кабинета на професора.
Той или не ми обръща внимание, или не ме чува.
- Хей, Рейсър! - крещя аз.
- Какво? - отговаря Брандън, без да се обръща.
Аз заставам до него и разглеждам играта, от която е толкова увлечен. Върху екрана една тайфа анимационни герои се разхождат в парк. В ъгъла пише: „Стока: кокаин - 3 грама; марихуана - 7 грама“.
- Що за игра е това? - питам хлапето.
- Търговска игра.
Хлапакът е шибан кибер наркодилър.
- Изключи я - нареждам му.
- Защо?
- Защото е глупава.
- Ти откъде знаеш? - Брандън ме гледа с невинните си очи. - Никога не си я играл.
- Играл съм я. - Истинската игра. И то само защото трябваше, за да оцелея. Но Брандън има избор в живота и не му се налага да търгува с наркотици, за да си изкарва прехраната.
Не е нужно да играе игра, подклаждаща подобни желания, още докато е в детската градина.
Той вирва брадичка и продължава да играе.
- Няма.
- Какъв е проблемът? - пита Уестфорд, като влиза в стаята.
- Карлос ме кара насила да изключа играта. Татко, ти ми каза, че мога да играя търговската игра на твоя компютър. Всичките ми приятели я играят.
Аз соча към Брандън.
- Вашият син и приятелите му са кибер наркодилъри - казвам на баща му.
Очите на Уестфорд се разширяват и той се спуска към компютъра.
- Наркодилъри? Брандън, какво играеш?
Излизам от кабинета, докато Уестфорд обяснява на сина си, че незаконните наркотици не са стока. После мърмори нещо за компютърния „родителски контрол“, който не може да замени истинските родители, и как би трябвало по-внима- телно да следи какво прави синът му.
Аз излизам навън и откривам Киара да работи върху колата си, краката й стърчат от вратата на шофьора. Наблюдавам я как се труди, пъхнала глава под таблото, с отвертка в ръка.
- Имаш ли нужда от помощ? - питам аз.
- Не - отвръща тя, без да ме погледне.
- Искаш ли да погледна вратата? Може би ще успея да я поправя.
- Вратата си е наред.
- Не, не е. Счупена е. Не можеш вечно да се разкарваш със счупена врата.
- Само гледай.
Аз се облягам на колата. И чакам. И чакам. Ако след няколко минути не изпълзи оттам, се изкушавам да измъкна задника й насила.
Уестфорд излиза от къщата.
- По кое време двамата с Карлос смятате да отидете в „Лековит чай“?
- Веднага щом закрепя този кабел, татко. Обаче нещо не иска да слуша.
- Навярно трябва да го запоиш - предлагам аз, макар да е очевидно, че понастоящем тя не желае съвети от мен.
- Обади ми се, когато си готова да тръгваш. Междувременно трябва да поговоря с Карлос. - Уестфорд свива показалец и ме вика. - В кабинета ми.
Той не изглежда много доволен от мен. Истината е, че и не би трябвало. Миналата нощ яко бях награбил дъщеря му.
На път към кабинета на професора, минавам покрай Бран- дън, който гледа някакъв анимационен филм в салона.
- Какво има? - питам и сядам.
- Очевидно това. - Той ми хвърля тениската, която носех снощи. - Намерих я на пода в салона. Явно добре сте се позабавлявали.
Добре, той знае, че сме се натискали и целували. Поне не е намерил сутиена на Киара върху тениската ми.
- Аха... нещата малко се понагорещиха. След като двамата с госпожа У. отидохте да спите - казвам му.
- Боях се от това. С Колин вярваме в откритото общуване с децата ни. И макар че ти не си мое дете, в момента аз нося отговорността за теб. - Професорът потрива лицето си с ръка и поема дълбоко дъх. - Мислех, че съм подготвен за този разговор. Някога и аз бях тийнейджър и правех същото в дома на родителите ми. - Вдига глава. - Разбира се, бях малко по-ста- рателен в прикриването на изобличителните улики.
- Повече няма да се случи, сър.