Девлин се навежда напред.
- Нека го кажем така, Фуентес. Ти работиш с нас и няма за какво да се тревожиш.
Освен това ще бъдеш богато хлапе. - Той вади плик от чекмеджето на бюрото и го плъзга към мен. - Погледни.
Вземам плика. Вътре има пачка стодоларови банкноти - повече, отколкото досега съм държал в ръцете си. Оставям обратно плика на бюрото.
- Вземи го, твой е - казва Девлин. - Смятай го за пример за това, което можеш да печелиш с мен за една седмица.
- Значи, фамилията Девлин е съюзник на „Герерос“? Кога >• се случи това?
- Аз съм съюзник с този, който ми помага да постигна крайната си цел.
- И каква е крайната ти цел? Световно господство? - шегувам се аз.
Девлин не се засмива.
- Засега е да получа стоката от Мексико и да се уверя, че няма да се изгуби, ако разбираш какво искам да кажа. Родригес смята, че си точният човек за тази задача.
Слушай, аз не съм главатар на улична банда, която се бие за територия, цвят на кожата или за шибаната ти националност. Аз съм бизнесмен, управляващ бизнес. Не ми дреме дали си черен, бял, азиатец или мексиканец. По дяволите, за мен работят повече руснаци, отколкото за Кремъл. Докато си полезен за моя бизнес, искам да работиш за мен.
- А ако не желая?
Девлин поглежда към Родригес.
- Твоята тата живее в Атенсинго, нали? - пита нехайно Родригес, като пристъпва напред. - Както и малкият ти брат. Мисля, че се казва Луис. Мило хлапе. Един от хората ми ги наблюдава вече няколко седмици. Само една моя дума и куршумите ще полетят.
Те ще са мъртви, преди да разберат какво ги е сполетяло. Хвърлям се към Родригес, не ми пука, че той навярно блъфира. Никой не може да се измъкне безнаказано, ако заплашва семейството ми. Той закрива лицето си с ръце, но аз съм по-бърз и успявам да го светна яко, преди двете горили да ме сграбчат и да ме отдръпнат.
- Ако нараниш mi familia, ще изтръгна шибаното ти сърце с голи ръце - предупреждавам го, опитвайки се да се освободя.
Родригес се държи за бузата, по която го цапардосах.
- Не го пускайте - нарежда, после започва да ме ругае на смесица от английски и испански. - Ти си loco, знаеш го, нали?
- Si, muy locо /Да, луд съм/ - казвам, когато една от горилите допуска грешката да охлаби хватката си, за да ме стисне по-добре. Из- ритвам го и го запращам върху една от картините на стената. Когато тя пада на пода и се разбива, аз се извръщам, за да видя какво още мога да направя, за да им покажа, че не съм от тези, които ще се сгърчат от страх, щом някой заплашва семейството им.
Още двама връхлитат в стаята. Мамка му. Аз съм корав пич и мога да сритам нечий задник, но петима срещу един не вещае добър изход за мен. Като не броя Девлин, който си седи в голямото кожено кресло и ни наблюдава като някой аристократ, сякаш ние се бием само за негово развлечение.
Успявам да се освободя и още няколко минути се отбранявам достойно, докато в кабинета не нахлуват още двама и не ме хвърлят към стената. Аз съм замаян от удара, когато един от тях започва здравата да ме налага. Може да е Родригес или някой от останалите четирима биячи. Оттук насетне всичко ми е като в мъгла.
Аз се съпротивлявам, но всеки удар в стомаха отслабва силите ми и адски боли. Когато нечий юмрук се стоварва върху челюстта ми един, два, три пъти, усещам вкуса на кръвта. Превръщам се в тяхна шибана боксьорска круша. Призовавам цялата си енергия, пренебрегвайки изгарящата болка, и се отскубвам от ръцете им. Мятам се напред и се вкопчвам с все сили в един от тях. Няма да се дам без борба, дори да нямам никакъв шанс да победя сам срещу всички.
Малкият ми успех е краткотраен. Отдръпват ме и ме стоварват върху покрития с килим под. Ако се изправя, ще мога да ги подредя поне още малко, но от всички страни отгоре ми се сипят удари и ритници и аз усещам как енергията ми бързо чезне. От жестокия болезнен удар в гърба разбирам, че единият от негодниците е с ботуши с подковани подметки. С последни сили сграбчвам за крака онзи, който ме рита. Той се строполява на пода, но това няма значение. Вече нищо не ми е останало. Нито боен дух, нито енергия...само непоносима болка, пронизваща ме при всяко движение. Единственото, което мога, е да се моля по-бързо да изгубя съзнание... или да умра. В този момент всеки вариант ще е избавление.