Когато преставам да се съпротивлявам, Девлин им крещи да спрат.
- Вдигнете го - заповядва той.
Стоварват ме на стола срещу Девлин, който все още прилича на всемогъщ изпълнителен директор в безупречния си костюм. Тениската ми е скъсана на няколко места и цялата е оплескана с кръв.
Девлин отмята главата ми назад.
- Смятай, че си скочил от „Герерос дел барио“ във фамилията Девлин. Сега ти си Девлин. Знам, че няма да ме разочароваш.
Не отговарям. По дяволите, дори не зная дали бих могъл да отговоря, дори и да исках.
Знам само, че не съм Девлин и никога няма да бъда Девлин.
- Оценявам бойния ти дух, но никога повече да не си посмял да мърсиш дома ми или да се биеш с някого от хората ми, иначе си труп. - Той излиза от стаята, но преди това нарежда на биячите си да почистят и подредят, преди той да се върне.
Вдигат ме от стола. Следващото, което помня, е как ме бутат на задната седалка на сува.
- Не се бунтувай срещу мен или Девлин - казва ми Родри- гес по обратния път. - Ние имаме големи планове и се нуждаем от теб. Хората на Девлин нямат нашите връзки в Мексико. А това ни прави много ценни.
В момента никак не се чувствам ценен. Имам чувството, че всеки миг главата ми ще експлодира.
-Спри колата - заповядва Родригес, когато сме на няколко къщи от дома на Уестфорд. - Той отваря вратата и ме извлича навън. - Постарай се да се грижиш за онова момиче, с което живееш. Не бих искал да й се случи нещо. - Той сяда обратно в колата и хвърля плика с парите в краката ми. - След седмица трябва да си като нов. Ще се свържа с теб - добавя той и автомобилът потегля.
Едва се държа на крака, но си заповядвам да отида до вход- ната врата на Уестфорд. Обзалагам се, че изглеждам така, както се чувствам: като смлян на кайма. Когато се озовавам вътре, се опитвам да се промъкна на горния етаж, за да не види никой кървавата маса, която представлявам, като внимателно притискам тениската върху устата си, за да не капе кръвта по килима.
Насочвам се направо към банята. Проблемът е, че Киара излиза тъкмо когато се опитвам да вляза.
- Карлос! Боже мой, какво се е случило?
- Ти все още ме разпознаваш въпреки пребитата физиономия. А това е добър знак, нали?
42
Киара
Сърцето ми блъска лудо в гърдите от страх и шок, когато Карлос минава покрай мен и се надвесва над умивалника.
- Затвори вратата - промълвява той и простенва от болка, плюейки кръв в мивката. - Не искам родителите ти да ме видят.
Заключвам вратата и се спускам към него.
- Какво се е случило?
- Здравата ме натупаха.
- Виждам. - Грабвам тъмносиня кърпа от закачалката и я мокря в умивалника. - Кой?
- Няма да искаш да знаеш.
Той изплаква уста, после се поглежда в огледалото. Уст- ната му е разцепена и още кърви, а лявото му око е подуто. Съдейки по начина, по който се опира на мивката, мога да си представя как изглежда останалата част от тялото му.
- Мисля, че трябва да отидеш в болница - казвам му аз. - Ще се обадя в полицията.
Той се извръща към мен и потръпва, движението очевидно му причинява болка.
- Никаква болница. Никаква полиция - отвръща той, стенейки при всяка дума. - Утре сутринта ще съм по-добре.
- Ти сам не го вярваш. - Когато той отново потръпва, аз усещам болката му като своя. - Седни - казвам, сочейки ръба на ваната. - Ще ти помогна.
Карлос сигурно е изцеден емоционално, както и физически, защото сяда на ръба на ваната и остава неподвижен, докато мокря отново кърпата и нежно изтривам кръвта от устните му, които едва миналата нощ се усмихваха, когато го целувах. Сега не се усмихват.
Внимателно попивам отворените рани, болезнено чувствайки нашата близост. Той възпира ръката ми, когато прокарвам внимателно кърпата по подпухналото му лице.
- Благодаря - изрича Карлос, докато се вглеждам в тъжните му очи.
Искам да пречупя тази напрегнатост в погледа му, затова отново мокря кърпата и я изстисквам.
- Само се надявам противникът ти да изглежда по-зле.
Той тихо се засмива.
- Бяха петима. Всички изглеждат по-добре от мен, макар че и аз не им останах длъжен.
Щеше да се гордееш с мен.
- Съмнявам се. Ти ли започна?
- Не помня.
Петима? Страхувам се да разпитвам за повече подробности, защото само като гледам раните му, ми прилошава. Но искам да зная какво се е случило с него. Върху мивката лежи плик. Вземам го и забелязвам парите, подаващи се отвътре. Стодоларови банкноти. Цяла пачка. Вдигам плика към Карлос.
- Това твое ли е? - питам предпазливо.
- Нещо такова.
Милион различни сценария за това, как се е сдобил с парите, се завъртат в главата ми. Нито един от тях не е добър, но сега не е време да го подлагам на разпит как или защо носи толкова много пари в себе си. Той е пребит и може би трябва да настоявам да го заведем в болница.