Вдигам пръст пред себе си.
- Следи пръста ми с очи. Искам да се уверя, че нямаш сътресение на мозъка.
Внимателно наблюдавам зениците му, докато той следи пръста ми. Изглежда добре, но безпрекословно изпълнява всяка моя дума, което ме плаши. Щях да се чувствам много по-добре, ако го прегледа професионалист.
- Свали си ризата - казвам му, докато ровя в аптечката за тиленол.
- Защо, да не искаш отново да се натискаме?
- Не е смешно, Карлос.
- Права си. Но трябва да те предупредя. Ако вдигна лявата ръка над главата си, може да припадна. Ужасно ме боли отстрани.
Тъй като и без това тениската му е разкъсана и съсипана, вадя ножиците от чекмеджето на шкафчето в банята и я разрязвам отпред.
- След като свършиш, мога ли да ти върна услугата? - шегува се той.
Опитвам се да се държа, сякаш ние сме просто приятели, но той продължава да ме засипва с изненадващи намеци и това ме смущава.
- Мислех, че не желаеш сериозни отношения.
- Не желая. Искам да притъпя болката и си помислих, че ако те видя гола, може да ми помогне.
- Ето - казвам и му подавам шишенце с тиленол и картонена чаша с вода от чешмата.
- Нямаш ли нещо по-силно?
- Не, но съм сигурна, че ако позволиш да те заведа в болницата, там ще ти дадат нещо по-силно.
Без да отговаря, Карлос отмята глава назад и поглъща таблетките. Смъквам остатъците от тениската и се опитвам да сподавя ахването си, докато оглеждам раните му. Забелязвам няколко стари белега върху тялото му, но това, което са сторили днес с гърба и гърдите му, е просто ужасно.
- И преди съм се бил - казва той, сякаш това ще ме накара да се почувствам по-добре.
- Може би не е зле изцяло да избягваш побоищата - предлагам, докато нежно бърша гърба и гърдите му. - Имаш про- рези и синини на гърба - додавам аз.
От всеки белег ми иде да се разплача.
- Знам. Усещам ги всичките.
След като избърсвам цялата кръв, отстъпвам назад. Той се опитва да се усмихне, но устата му е толкова подута, че усмивката се получава доста крива.
- По-добре ли изглеждам?
Клатя глава.
- Не можеш да се скриеш от родителите ми, знаеш го, нали? Само един поглед и ще започнат да задават въпроси.
-Не искам да мисля за това. Поне не сега. - Той се изправя, хваща се за корема и ръмжи от болка. - Отивам да си легна. Ела на сутринта да провериш дали още съм жив. - Карлос грабва тениската и плика, преди да се отправи към стаята си, където се строполява върху леглото. - Благодарих ли ти? - пита, когато вдига глава и вижда, че съм го последвала.
- Няколко пъти.
- Добре. Защото наистина съм ти благодарен, а аз рядко го казвам.
Завивам израненото му тяло.
- Знам.
Понечвам да изляза от стаята, но го забелязвам как започва да се паникьосва и дишането му се учестява. Протяга се към мен.
- Не си отивай. Моля те.
Сядам на леглото до него, питайки се дали той не се бои да не бъде изоставен. Карлос плъзга ръка около бедрото ми и отпуска глава върху коляното ми.
- Трябва да те защитя - мълви той тихо.
- От кого?
- El Diablo.
- El Diablo? Кой е това? - питам.
- Сложно е.
Какво означава това?
- Опитай да си починеш - съветвам го.
- Не мога. Цялото тяло ме боли.
- Знам. - Нежно галя ръката му, обвита около крака ми, докато дишането му се успокоява. - Искам да мога да ти помогна - шепна.
- Ти ми помагаш - мърмори той, заврял глава в коляното ми. - Само не ме оставяй, става ли? Всички ме оставят.
Веднага щом успея да се измъкна от стаята му, ще позвъня на Алекс и ще разкажа на него и на татко за случилото се. Знам, че Карлос няма да ми благодари за това. По-скоро здравата ще се вбеси.
43
Карлос
Вкопчвам се в Киара, чувствайки отчаяната необходимост да я закрилям. Само ако мога да се движа, без да изпитвам тази адска болка, нямаше да се унеса, докато пръстите й милват ръката ми. И въпреки че сънят е благодат, не искам да изпускам Киара от поглед.
Родригес може да я нарани, а аз не мога да го позволя. Докато Киара е в безопасност, всичко е esta bien /Наред/. Трябва също да предупредя Луис и тата. Просто имам нужда да поспя, за да понеса болката... само няколко минути. Пръстите на Киара чертаят линии нагоре и надолу по ръката ми, успокояват болката. Затварям очи. Само няколко минути сън и всичко ще е наред.
Проскърцването на отваряща се врата ме кара да отворя очи. Внезапно осъзнавам, че Киара вече не седи до мен. Не че очаквам тя да ме наглежда, докато спя. Опитвам се да седна в леглото, но съм толкова дяволски скован, че всяка кост, мускул и сухожилие в тялото ми протестират. Отказвам се и оставам да лежа настрани под одеялото, с надеждата, че в стаята е Киара, а не родителите й... или още по-лошо, Брандън. Ако хлапето скочи отгоре ми, резултатът ще е катастрофален.