Затварям очи.
- Киара?
-Да.
- Моля те, кажи, че си сама.
- Не мога.
По дяволите. Заравям по-дълбоко глава във възглавницата в жалък опит да скрия уликите по лицето си.
-Карлос, кажи ми какво става. Веднага - настоява Уестфорд с резкия глас на типичен военен. Обикновено той е толкова сговорчив и спокоен... но не и сега.
- Пребиха ме - отвръщам. - След ден-два ще се оправя.
- Можеш ли да вървиш?
- Аха, но моля ви, не ме карайте да го доказвам в момента. Може би по-късно. Може би утре.
Уестфорд отмята завивките и ругае. Не мислех, че знае как.
- Иска ми се да не го бяхте правили - казвам му аз. Нямам тениска и той вижда всички рани и синини. Поглеждам към Киара, която стои до леглото. - Ти ме предаде. Помолих те да не им казваш.
- Нуждаеш се от помощ. Сам не можеш да се справиш - заявява тя.
Уестфорд се навежда, за да е лице в лице с мен.
- Отиваме в болницата.
- Няма да стане - опълчвам се аз.
Чувам още стъпки в стаята.
- Как е той? - пита брат ми.
- Цялата кавалерия ли си извикала, или само половината? - изсумтявам към Киара.
Брат ми ме поглежда и клати глава. Разтрива лицето си, изпълнен с безсилие, гняв и отговорност. Вината не е негова, а моя. Независимо дали съм имал избор, или не, аз се забърках в това и сам ще се измъкна. Точно сега искам всички да ме оставят на мира, защото не желая да говоря за това, кой е участвал в боя и защо изобщо е имало такъв.
- Аз съм добре. Или поне ще бъда - казвам му.
Професорът ме гледа толкова угрижено, че човек може да помисли, че е разстроен заради собствения си син.
- Той не иска да ходи в болница - обръща се към Алекс.
- Той не може - осведомява го Алекс.
- Това е безумие, Алекс. Що за хора няма да отидат в болница, когато им е нужна медицинска помощ?
- Такива като нас - пояснявам.
-Това не ми харесва. Никак не ми харесва. Не можем просто да стоим тук със скръстени ръце. Погледни го, Алекс. Направо е превит надве. Трябва да направим нещо. - Чувам Уестфорд да кръстосва напред-назад по килима. - Добре. Аз имам приятел, Чарлс, който е лекар. Мога да му се обадя и да го попитам дали може да дойде и да погледне раните на Карлос. - Уестфорд коленичи до мен. - Но ако той каже, че трябва да отидеш в болница - продължава и заканително размахва пръст насреща ми, - ще отидем, дори и да се налага да те извлека от къщата, колкото и да пищиш и да риташ.
Като стана дума за пищене и ритане...
- Къде е Брандън? - питам аз. Не искам хлапето да ме вижда, докато отоците не спаднат.
- След като Киара ни каза какво става, Колин го заведе в дома на майка си. Ще остане там няколко дни.
Целият им живот се превърна в хаос заради мен. Не стига, че ям храната им и заемам място в дома им. Сега детето им трябва да напусне дома си, защото съм пълен загубеняк.
- Съжалявам - казвам му аз.
- Не се тревожи за това. Киара, ще се обадя на Чарлс. Хайде да оставим Карлос и брат му малко насаме.
По дяволите, това е последното, което искам.
Когато вратата се затваря, Алекс се приближава до леглото.
- Изглеждаш ужасно, братко.
- Благодаря. - Поглеждам към зачервените му очи и се чудя дали не е плакал, когато е разбрал, че са ме пребили. Всъщност никога не съм виждал Алекс да плаче, макар че и двамата сме преживели доста трудности. - Както и ти.
- Бяха хората на Девлин, нали? Киара ми каза, че си споменал El Diablo.
- Те са ме натопили в училище. Снощи ме направиха член на организацията им. Против волята ми. Заявиха, че сега съм Девлин.
- Пълни глупости.
Въпреки че всяко помръдване е адски болезнено, не мога да сдържа смеха си.
- Кажи го на Девлин. - Но като размислям... - Шегувам се. Стой по-далеч от Девлин. Ти вече не си в играта. Нека така да остане. Говоря сериозно.
Понечвам да се надигна, за да се уверя, че Алекс ме слуша. Той е мой брат, моя кръв.
През повечето време яко ми лази по нервите, но честно казано, искам да го видя как завършва колеж и в бъдеще край него да щъкат дразнещи мини-Алексовци и мини-Бритнита. Тази работа с Девлин... просто не мога да гарантирам, че ще се измъкна жив.
Потрепвам и сдържам дъх, докато се опитвам да седна, иска ми се да съм по-силен и да се престоря, че не ме боли. Мразя да се чувствам слаб и да показвам страданията си пред другите.