- Donde esta el serviciol - питам я.
- Ъ? Не говоря испански. Je parle frangais. Говоря френски.
- Защо? Много ли французи живеят в Колорадо?
- Не, но през втората година в колежа, преди да завърша, искам да отида за един семестър във Франция, както някога майка ми.
Моята майка дори не е завършила гимназия. Забременяла е с Алекс и се е омъжила за баща ми.
- Ти учиш език, за да го използваш само един семестър? Струва ми се глупаво. - Спирам, когато стигаме до врата, върху която е нарисувана мъжка фигура. Соча я с палец.
- Servicio означава „тоалетна“... Попитах те къде е тоалетната.
- О. - Тя изглежда малко сконфузена, като че ли не знае как да се справи с отклоненията от програмата. - Ами тогава ще те чакам тук.
Време е да си направя малко майтап с училищния си екскурзовод.
- Освен ако не искаш да влезеш вътре и да ме разведеш... искам да кажа, не зная колко далеч стига цялото това екскурзоводство.
- Не чак толкова далеч. - Тя свива устни, сякаш е изсмукала лимон, и клати глава. - Ти върви. Аз ще почакам.
В тоалетната подпирам ръце на умивалника и поемам дълбоко дъх. В огледалото над него виждам момче, чието семейство го смята за пълен неудачник. Може би трябваше да кажа на mi ‘ата истината: че са ме изритали от фабриката, задето защитих малката, петнайсетгодишна Емили Хуарес от сексуалните посегателства на един от началниците. Сякаш не беше достатъчно зле, че й се бе наложило да напусне училище и да работи, за да помага в прехраната на семейството. Когато нашият шеф решил, че може да сложи мръсните си лапи върху нея, само защото е el jefe аз побеснях. Да, загубих работата си... но си струваше и бих го направил отново, дори и при същите последствия.
Почукването по вратата ме връща към действителността и факта, че трябва да бъда придружен до класната стая от момиче, облечено за планинарски поход. Не мога да си представя, че момиче като Киара ще се нуждае от момче, което да се застъпи за нея, защото, ако някой посмее да я заплаши, тя навярно ще го удуши с огромната си тениска.
Вратата лекичко се открехва.
- Още ли си там? - отеква гласът на Киара в помещението.
- Ъхъ.
- Свърши ли?
Завъртам очи. Когато минута по-късно излизам от тоалетната и се отправям директно към стълбището, забелязвам, че моята екскурзоводка не ме следва. Тя стои в празния коридор с все същото вкиснато изражение.
- Не си имал нужда да ходиш в тоалетната - заявява раздразнено. - Просто нарочно се размотаваш.
- Ти си истински гений - отвръщам без всякакъв ентусиазъм, като вземам по две стъпала наведнъж.
Точка за Карлос Фуентес.
Чувам стъпките й зад гърба си, опитвайки се да ме настигне. Крача по коридора на втория етаж, обмисляйки как да се отърва от нея.
- Благодаря, че без причина ме караш супер много да закъснея за час - изпухтява тя, подтичвайки зад мен.
- Не обвинявай мен. Идеята да имам бавачка не беше моя. И само за сведение, мога сам да се оправя наоколо.
- - Наистина? - пита тя. - Защото току-що подмина класната стая на господин Хенеси.
Мамка му.
Точка за примерната ученичка.
Резултатът е 1:1. Работата е там, че равенството не ми е по вкуса. Аз обичам да печеля... при това с голяма разлика.
Противно на волята ми, съм раздразнен от развеселените пламъчета в очите на моята училищна екскурзоводка.
Пристъпвам по-близо към нея, наистина много близо.
- Някога бягала ли си от час? - питам аз игриво, с флирта- джийски нотки в гласа.
Опитвам се да я смутя и отново да оглавя парада.
- Не - смотолевя тя, очевидно изнервена.
Добре. Навеждам се още по-близо.
- Някой път може да драснем заедно - изричам тихо, сетне отварям вратата на стаята.
Чувам как тя си поема дълбоко дъх. Вижте, аз не съм молил да имам лице и тяло, които мацките намират привлекателни. Но ги имам благодарение на сместа от ДНК на родителите ми и не се стеснявам да ги използвам. Да имаш лице, на което би завидял Адонис, е едно от малкото предимства, дадени ми в живота, и аз се възползвам от пълния му потенциал, независимо дали е за добро, или за лошо.
Киара набързо ме представя на господин Хенеси, после също толкова набързо се изнася през вратата. Надявам се, че малкият ми флирт завинаги я е сплашил. Ако ли не, следващия път може да опитам нещо по-яко. Седя в час по математика и оглеждам стаята. Всички ученици имат вид на богаташки дечица. Това училище не е като гимназията „Феърфийлд“ в предградията на Чикаго, където живеех, преди да се преместим в Мексико.