- Ако се мислиш за pendejo от нисшите класи, значи, наистина си такъв. Проблемът е, че Бритни не обръща внимание на класовите различия, нито мисли за твоята банкова сметка, когато е с теб. На човек малко му се повдига от това, но тя наистина те обича, независимо от всичко останало. Може би вие двамата наистина трябва да се разделите, защото тя заслужава мъж, който ще държи на връзката им и ще се бори за нея, каквото и да му струва това.
- Майната ти - процежда Алекс. - Ти и понятие си нямаш от връзки. Кога изобщо си имал някаква?
- В момента имам.
- Тя не е истинска. Дори Киара го призна.
- Да, ами пак е по-добре от това, което имаш ти, сиреч нищо. - Приближавам към синия „Монте Карло“. - За сведение, надявах се да взема колата ти назаем за довечера. Не заради себе си, а заради Киара. Знам, че ти я смяташ за супер- момиче и няма да е много гот да я заведа с нейната кола на официална среща.
- Смятах да се отбия при семейство Уестфорд преди бала. Те ме поканиха.
- Спести си главоболията - предлагам аз.
- Добре. Но докарай колата след бала, защото утре смятах да поработя над нея.
Мислех, че ти е ненавистно, задето двамата с Бритни сме заедно - додава Алекс, когато хвърлям костюма и букетчето на задната седалка.
- Просто ми харесва да те дразня, Алекс. Затова са по-малките братя, нали? - Свивам рамене. - Тя може и да не е chica Mexicana', но е най-доброто, което задникът ти може да намери в живота. Можеш да доведеш нещата до край и да се ожениш за момичето.
- И какво ще й предложа - незавършено образование и винтидж кола?
Свивам рамене.
- Ако това е всичко, което имаш, аз съм сигурен, че тя ще приеме. По дяволите, това е много повече, отколкото аз имам, и много повече, отколкото нашите родители са имали, когато са се оженили. Дори са били и по-зле, защото mi ‘ата е била бременна с грозната ти мутра.
- Като заговорихме за грозна мутра, поглеждал ли си се наскоро в огледалото?
- Да бе. Много смешно, Алекс. Дори и с разцепена устна и насинено око, аз пак изглеждам по-добре от теб.
- Аха, как ли пък не. Почакай - сеща се Алекс. - Още не си ми разказал за Девлин.
- О, да. - Завъртам ключа и паля двигателя. - Утре ще ти разкажа. Може би.
* * *
Когато пристигам в дома на Уестфорд, заварвам Брандън в стаята ми да седи на леглото със скръстени ръце. Напето с все сили се старае да изобрази заплашителна физиономия, която може и да стресне някого след десет или повече години.
- Какво има, cachorro?
- Бесен съм ти.
Човече, днес всички са се наострили против мен.
- Вземи си номерче и се нареди на опашката, хлапе.
Той пухти като кола със счупен ауспух.
- Ти каза, че сме съдружници в престъплението. Че ако направя нещо, ти няма да ме изпортиш. А ако ти направиш нещо, аз няма да те изпортя.
-Е, и?
- Ти ме изпорти. Сега татко не ми разрешава да играя на компютъра, без да ме наблюдава, сякаш съм бебе. Ти си виновен.
- Съжалявам. Понякога животът не е честен.
- Защо?
Ако животът беше честен, баща ми нямаше да умре, когато бях на четири. Ако беше честен, аз нямаше да се тревожа заради Девлин. Ако беше честен, щях да имам истински шанс с Киара. Животът в голямата си част е пълна гадост.
- Не знам. Но ако на теб ти светне, cachorro, обади ми се.
Очаквам да се взриви, но той просто скача от леглото и се отправя към вратата.
- Още съм ти бесен.
- Ще ти мине. А сега по-бързо си обирай крушите. Трябва да взема душ и да се приготвя. Закъснявам.
- Ще ми мине по-бързо и ще те оставя сам, ако отмъкнеш няколко бонбона от шкафа над хладилника. Там е скришното място на мама. - С жест ме кара да се наведа, за да ми сподели тайната. - Тя държи там всичките нездравословни лакомства - шепне малкото дяволче. - Нали се сещаш - най-вкус- ните. - Колкото повече говори за това, толкова повече се въодушевява.
По дяволите. Разполагам с по-малко от час, преди да тръгнем с Киара за бала, но сърце не ми дава да го разочаровам.
- Добре, Рейсър. Готов ли си за секретната мисия по намиране на съкровището?
Брандън потрива ръце, очевидно доволен, че толкова лесно ме е изработил. Хлапето има талант да убеждава, длъжен съм да му го призная.
- Следвай ме. - Надниквам в коридора и му махвам да тръгва. Сдържам смеха си, когато той се прокрадва на пръсти към мен. Понякога мъникът се държи като шестгодишен, а понякога е по-разумен от много възрастни, които познавам.
Мълчаливо се спускаме по стълбата. Преди да стигнем до кухнята, някой излиза от кабинета на Уестфорд. Това е Киара, в дълга черна рокля, която плътно обгръща прелестните й извивки от гърдите до бедрата. Косата й не само се спуска свободно по гърдите, но краищата й са грижливо и идеално извити. Един от дългите й стройни крака се подава от безумно сексапилната цепка отстрани.