Най-сетне сме сами. Карлос пристъпва към мен отзад и нежно отмята косата ми настрани, откривайки шията ми.
- Eres hermosa - шепне в ухото ми. Само от звука на испанските думи се разтапям отвътре и краката ми омекват.
Извъртам се с лице към него.
- Благодаря. Имах нужда да го чуя.
- Трябва да взема душ и да се облека, но не искам да спра да те гледам.
Отблъсвам го от себе си, макар че съм замаяна от щастие, защото той не може да откъсне поглед от мен.
- Върви. Нямам намерение да пропусна първия си годишен бал.
Четиресет и пет минути по-късно, аз все още съм на токчета и се страхувам да седна, за да не измачкам роклята. Мама настоя да лакира ноктите ми с розов лак и аз с все сили се опитвам да се удържа да не започна да го лющя, при все че не ме свърта на едно място. Ние сме в задния двор, където мама и татко не спират да щракат с фотоапарата и камерата: снимат ме, застанала пред къщата, до саксиите с цветя, редом с моята кола, с Брандън, край оградата и...
Карлос отваря плъзгащата се врата и пристъпва в двора. Черен костюм и бяла риза са заменили вечните тениска и про- късаните дънки. Само като го гледам така издокаран заради мен, сърцето ми тупти по-бързо, а езикът ми надебелява в устата. Особено когато виждам букетчето в ръцете му.
- О, изглеждаш прекрасно! Толкова е мило, че ще придружиш Киара на годишния бал - чурулика мама. - Тя винаги е искала да отиде.
- Няма проблем - отвръща Карлос.
Аз не ги прекъсвам и не осведомявам мама, че той ме покани, защото такава беше договорката ни. Почти съм сигурна, че ако не бяхме сключили тази сделка, сега нямаше да стоим тук, накипрени в най-хубавите си дрехи.
- Ето - казва Карлос, протягайки ми букетчето от пурпурни и бели цветя с жълти сърцевини.
- Ти й го сложи, Карлос - развълнувано казва мама и вдига фотоапарата.
Татко я възпира с жест да свали фотоапарата.
- Колин, да влезем вътре. Мисля, че трябва да ги оставим за няколко минути насаме.
Когато родителите ми си тръгват, Карлос плъзга букетчето върху китката ми.
- Знам, че не подхожда на роклята ти - изрича смутено той. - И не са рози, както, сигурен съм, си очаквала. Това са мексикански астри. Искам всеки път, когато тази вечер ги погледнеш, да ти напомнят за мен.
- П-п-прекрасни са - промълвявам и поднасям пурпурните и белите цветя към носа си, за да вдъхна аромата им.
На масичката в двора лежи бутониерата, която му купих. Това е само една бяла роза със зелени листа. Вземам я и я протягам към него.
- Аз трябва да я з-з-закача на ревера ти.
Той пристъпва по-близо. Ръцете ми треперят, когато вземам голямата игла и се опитвам да я закопчая върху десния ревер.
- Дай на мен - казва той, наблюдавайки неуспешните ми опити да промуша иглата през плътната зелена панделка, обвита около дръжката на цветето.
Пръстите ни се докосват и аз едва смогвам да си поема дъх. След като изтърпяваме още няколко снимки с родителите ми, забелязвам, че върху небето над главите ни започват да се трупат облаци.
- Според прогнозата довечера ще вали - казва мама, сетне ме съветва да взема сиво-кафявия си дъждобран, който не подхожда на роклята ми, но ще ме предпази от дъжда.
Карлос изглежда развълнуван, че ще ме заведе на бала с колата на Алекс. Знаел е, че ще реша, че е жестоко, задето имаме подобни коли.
Десет минути по-късно приближаваме училищния паркинг, претъпкан с коли. Но преди да стигнем до вратите, изневиделица изникват Ник Глас и други две яки момчета, които ни препречват пътя. Очевидно е, че не са дошли на танци... те са тук, за да причинят неприятности.
Сграбчвам Карлос за ръката, изплашена, че ще се забърка в нов побой.
- Всичко е наред - успокоява ме той с мек тон. - Довери ми се, chica.
- Това е моя територия - заявява Ник и пристъпва по-близо. - И нямам намерение да я деля.
- Аз и не я искам - отговаря му Карлос.
- Какъв е проблемът? - пита Рам, приближавайки към нас с момиче, което не познавам.
Рам и Карлос са се сприятели в училище и съм доволна, че има някой, който да рискува и да се застъпи за Карлос, дори и на годишния бал.
- Няма проблем, нали, Ник? - пита Карлос.
Ник мести поглед от Карлос към Рам и обратно. Приятелите на Ник не са от гимназията „Флатайрън“. Те приличат на момчета, които не се страхуват да се бият, но в крайна сметка Ник се отдръпва и ни позволяват да продължим.
Карлос улавя ръката ми и безстрашно минава покрай тях.
- Ако имаш нужда от мен, Карлос, само дай знак - подвиква Рам, когато стигаме входната врата на училището.
- Същото важи и за теб, човече - отвръща Карлос и стиска ръката ми. - Ако искаш да отидем някъде другаде, Киара, аз съм насреща.