Клатя глава.
- Сделката си е сделка. Искам да ни снима фотограф, за да мога да закача снимката върху таблото над бюрото си за спомен от първия ми училищен бал. Само ми обещай, никакви сбивания.
- Добре, chica. Но след снимката, ако искаш да отидем някъде другаде, само ми кажи.
- Къде можем да отидем? - питам го аз.
Той оглежда плакатите, гирляндите и учениците, крещящи и танцуващи на силната музика. Привлича ме по-близо.
- На някое тихо място, където можем да бъдем сами. Тази вечер наистина не искам да те деля с никого.
Работата е там, че аз също не искам да го деля с никого. Фотографът ни подканва да позираме за снимките, преди да влезем в гимнастическия салон. Всъщност той се отнася с нас по-скоро като с манекени в магазин.
- Искаш ли питие? - пита Карлос, обвива ръка около кръста ми и ме притегля по-близо, за да надвика шумната музика.
Клатя глава, озъртайки се наоколо. Мнозинството от момичетата са облечени в много къси рокли с воланчета, които се развяват, докато те се въртят във вихъра на танца. Аз изглеждам малко не на място в дългата си черна винтидж рокля.
- Нещо за хапване? - пита той. - Има пица.
- Не още. - Наблюдавам как танцуват останалите ученици. Повечето са на групи, подскачат нагоре-надолу в такт с оглушителната музика. Мадисън не е тук. Нито пък Лейси. Мисълта, че тази вечер няма да съм обект на злобните им насмешки, ме кара да се отпусна.
Моят кавалер сграбчва ръката ми и ме води към ъгъла в дъното на залата.
- Да танцуваме.
- Още не си се възстановил напълно. Нека почакаме, когато ще има бавен танц. Не искам да те заболи.
Без да ме слуша, Карлос започва да танцува. Не се държи като някой, който изпитва болка. Всъщност изглежда като човек, който през целия си живот е танцувал на улицата. Музиката бумти в бързо темпо. Повечето момчета не улавят ритъма, но не и Карлос. Той е изумителен. Искам само да стоя и да наблюдавам как тялото му се движи в такт. - Покажи ми какво можеш - провиква се той по някое време. Извива дръзко вежди, а в очите му танцуват дяволити пламъчета. - Предизвиквам те, chica.
49
Карлос
Киара танцува като професионалистка. Човече, едно малко предизвикателство и момичето се понася, сякаш музиката извира от нея. Аз танцувам с нея, движенията ни са в пълен синхрон. Намираме свой собствен ритъм, продължаваме да танцуваме песен след песен, без да спираме. Киара ме отвлича от мислите за Девлин и драмата между Бритни и Алекс.
Насред една бърза песен диджеят миксира бавна мелодия и в гимнастическия салон започва да се лее тъжна музика за любов и раздяла. Киара ме поглежда, несигурна как ще продължим.
Аз вземам ръцете й и ги увивам около шията си. По дяволите, тя ухае великолепно... на свежи малини, чийто аромат ти се иска вечно да вдъхваш. Когато я притеглям по-близо, така че тялото й да се притисне о моето, единственото ми желание е да я открадна и никога да не я върна обратно. Опитвам се да се престоря, че Девлин не съществува и аз няма да се разделя завинаги с нея в края на месеца. Искам да се насладя на днешния ден, защото в момента бъдещето ми е една голяма бъркотия.
- За какво мислиш? - пита тя.
- За това, как да избягаме от тук - казвам й истината.
Тя не знае, че аз имам предвид да напуснем Колорадо, но така е по-добре. Ако знаеше какви са плановете ми, навярно ще се обади на Алекс и на родителите си и ще свика семеен съвет. По дяволите, нищо чудно да покани и Тък.
С ръце, обвити около шията ми, тя вдига поглед към мен. Свеждам глава и целувам нежно меките й блестящи устни, без да ме е грижа, че учителите ни наблюдават. Всички ученици са предупредени, че може да бъдат изгонени за непристойно поведение на публично място.
- Ние и-и-не може да се целуваме - мълви Киара и се отдръпва.
- Тогава да отидем някъде, където ще може. - Ръцете ми се плъзгат по гърба й и се спират на извивката под кръста й.
- Хей, Карлос! - крещи Рам, докато приближава с приятелката си към нас, след като ние вече сме танцували, хапнали и сме готови да продължим някъде другаде. - Ние смятаме да отскочим до вилата на родителите ми край езерото. Искате ли да дойдете?
Поглеждам дамата си. Тя кима.
- Сигурна ли си? - питам аз.
-Аха.
Навън вали, затова ние бързаме към колата. Излизаме от паркинга и аз подкарвам след Рам и още няколко автомобила. След половин час отбиваме от главното шосе и се насочваме към дълга алея, водеща до малка къща край частно езеро.
- Сигурна ли си, че искаш да сме тук? - питам я аз. Тя почти не е проговорила, откакто си тръгнахме от бала.