- Да. Аз н-н-не искам вечерта да свършва.
Нито пък аз. След тази нощ реалността отново ще напомни за себе си. Ние хукваме след останалите три двойки към вилата, защото дъждът вече се лее като из ведро. Къщата не е голяма, но няколкото високи прозореца гледат към езерото. Сигурен съм, че ако навън не беше тъмно, щяхме да можем да се любуваме на езерото. Но сега през прозорците се вижда само дъждовната пелена.
Рам сочи към хладилника, натъпкан с кутии с бира.
- Всичко е за нас - казва той, като хвърля на всеки по една. - Ако не стигне, в гаража има още.
Киара държи в ръце неотворената кутия с бира, която Рам й хвърли.
- Ще пиеш ли? - пита ме тя.
- Може би.
Тя протяга ръка.
- Тогава ми дай ключовете. Не искам да шофираш, щом ще пиеш. - Изрича го тихо, за да не чуят останалите.
- Между другото - крещи Рам, - тези, които пият, остават да спят тук. Това са правилата на този дом.
Оглеждам се. Останалите двойки изглеждат готови да се усамотят.
- Почакай тук - казвам на Киара, изтичвам до колата и изваждам мобилния от жабката.
Пет минути по-късно се връщам в къщата. Макар че се смята за стеснителна, Киара явно си прекарва добре. Рам се е впуснал в разговор с нея за предимствата на дизеловото гориво и аз едва се сдържам да не тръсна: „Това е моето момиче“. Но в действителност тя не е моето момиче. Или поне скоро няма да бъде. Но днес е.
Дръпвам Киара настрани.
- Ще останем да спим тук - осведомявам я. - Току-що се обадих на родителите ти. Те са съгласни.
- Как ги убеди да се съгласят да останем тук за през нощта?
- Казах им, че сме пили. В крайна сметка те предпочетоха да останем тук, отколкото да шофираме пияни.
- Но аз изобщо нямах намерение да пия.
Дарявам я с игрива усмивка.
- Колкото по-малко знаят, толкова по-малко ще се тревожат, chica.
Докато останалите търсят къде да се уединят за през нощта, аз грабвам няколко одеяла, които Рам извади от дрешника, и повеждам Киара навън.
- Къде отиваме? - пита тя.
- Видях навес за лодки край пристана. Знам, че навън е студено и вали... но има покрив и е уединено. - Свалям сакото си и й го подавам. - Ето, вземи.
Киара пъха ръце в ръкавите и се загръща в него. Харесва ми, че е със сакото ми, сякаш някак си е моя и ничия друга.
- Почакай! - възпира ме Киара, сграбчвайки ме за китката. - Дай ми ключовете.
О, по дяволите. Това е всичко. Сега тя ще ми каже, че не е моя - че още обича Майкъл и иска да си тръгне. Или че просто иска да я заведа обратно на бала и аз съм я разбрал погрешно. Пил съм само една бира, все още съм до болка трезвен и не искам да я отвеждам у дома. Искам тази нощ да продължи колкото може по-дълго.
- Трябва да взема чантата си - обяснява тя. - Оставих я в колата.
О. Нейната чанта. Стоя под дъжда и гледам смаяно момичето, което ме кара да се държа за нея и никога да не я пускам, сякаш е моят спасителен пояс. Емоциите ми ме плашат до смърт.На път към пристана, спираме при колата. Тя взема чантата и я притиска към гърдите си, докато вървим през тревата.
- Токчетата ми затъват в земята - обажда се тя.
Подавам й одеялата и я нося на ръце.
- Да не ме изпуснеш - предупреждава ме Киара, опитвайки се да крепи одеялата в скута си, като в същото време ръцете й обвиват здраво шията ми.
- Довери ми се.
За втори път тази вечер й казвам да ми се довери. Истината е, че не би трябвало да го прави, защото след тази нощ никой не знае какво ще се случи. Ала аз не желая да мисля за утрешния ден. Тази нощ трябва да ми стигне за цял живот. Тази нощ... тази нощ тя може да ми вярва, а аз - на нея.
Пускам я да стъпи на крака върху дъските на навеса. Тъмно е и скупчените облаци на небето закриват луната. Горното одеяло е мокро и аз се радвам, че взех няколко. Вземам ги от ръцете й и постилам сухите одеяла върху дървения под, където да се сгушим на меко, за да спим.
Не зная само дали да спим е всичко, което ще правим тази нощ.
- Киара? - повиквам я аз.
- Д-д-да - отвръща тя и думата отеква в мрака.
- Ела при мен.
50
Киара
Сърцето ми запърхва от вълнение, а по тялото ми се разлива гореща вълна от думите му.
- Т-т-тъмно е. Нищо не виждам.
- Следвай гласа ми, chica.
Притягам ръце в мрака, сякаш съм сляпа, цялата треперейки от нерви или заради студения дъжд. Не знам кое ме кара да треперя повече. Когато ръцете ни се докосват в тъмнината, той ме води към одеялото. Оставям чантата с презерватива редом до мен, сетне неловко повдигам роклята, за да седна пред него.
Той ме обгръща с мускулестите си ръце.
- Ти трепериш - казва Карлос и ме притегля към гърдите си.