- Н-н-нищо не мога да направя.
- Студено ли ти е? Мога да намеря още одеяла, ако ти...
- Не, не си отивай. О-о-остани с мен. - Леко се извивам, за да обвия ръце около кръста му. Сгушвам се до топлото му тяло и не го пускам. - Просто съм н-н-нервна.
Карлос гали косата ми, мокра от дъжда.
- Аз също.
- Карлос?
-Да?
Тъй като не го виждам, протягам ръка и докосвам гладко избръснатата му буза.
- Разкажи ми нещо, което помниш от детството си. Нещо х-х-хубаво.
Минава доста време, преди той да отговори. Нима не си спомня нищо хубаво от
детството си в Чикаго?
- Двамата с Алекс винаги се забърквахме в неприятности след училище, докато мама беше на работа. Алекс трябваше да отговаря за всичко у дома, ала последното, което иска едно тринайсеттодишно хлапе, след като се прибере у дома, е да започне да учи и да си пише домашните. Ние устройвахме състезания, които наричахме Олимпийските игри на Фуентес, и измисляхме най-абсурдните правила.
- Като например?
- На Алекс му хрумна тъпата идея да отрежем отгоре чорапогащника на мама и да напълним всеки чорап с топки за тенис. Наричахме дисциплината Чорапен диск.
Въртяхме ги над главите си, като крила на мелница, сетне ги хвърляхме колкото може по-надалеч. Понякога печелеше този, който ги хвърли най-далеч, а понякога този, който ги метне по-нависо- ко. - Карлос се смее. - Бяхме такива глупаци, че ги пъхахме обратно в чекмеджето и си мислехме, че мама никога няма да се досети кой е съсипал чорапогащниците й.
- Тя строга ли беше с вас?
- Да кажем, че задникът още ме боли, а оттогава минаха няколко години.
- Леле.
- Аха. По онова време двамата с Алекс прекарвахме много време заедно. Веднъж реших да се изживея като пират, отидох в стаята на мама, взех кутията й с бижута и я зарових в гората близо до къщата. Повечето бяха евтини дрънкулки и пластмасови рекламни значки, които трябваше да носи на работа. Върнах се у дома и начертах карта и отбелязах с голям червен кръст мястото, където бях скрил кутията, после казах на Алекс да я намери.
- И той намери ли я?
- Не. - Карлос кратко се изсмива. - Нито пък аз.
- Майка ви сигурно се е ядосала.
- „Ядосала“ е меко казано, chica. Всеки ден след училище ходех в гората и копаех, опитвайки се да намеря кутията, но безрезултатно. Най-лошото в цялата история беше, че брачна- та й халка беше в кутията... тя не я носеше, защото, след като mi papa умря, се боеше да не я изгуби.
- О, боже. Това е ужасно.
- Аха. Навремето никак не беше забавно, това е сигурно. Но един ден ще намеря онази кутия, ако някой друг пръв не я докопа. Добре, сега е твой ред. Ти какво си направила, за да вбесиш всемогъщия професор и кралицата майка на органичните чайове?
- Веднъж скрих ключовете на татко от колата, за да не отиде на работа - признавам аз.
- Не е достатъчно лошо. Кажи нещо друго.
- Понякога се преструвах на болна, за да не ходя на училище.
- Моля те, аз бях шампион в това. Не си ли направила нещо истински лошо? Или през целия си живот си била послушно момиченце?
- Когато бях сърдита на родителите ми, добавях в пастата им за зъби сос „Табаско“.
- Е, тъкмо това имах предвид. Много яко.
- Но родителите ми никога не са ме удряли; те не вярват в боя като средство за възпитание. Но в бунтарския си период, когато бях на дванайсет, често са ме пращали да седя за наказание в ъгъла.
Той се смее.
- Аз не съм излизал от бунтарския период. - Пръстите му бръсват коляното ми и бавно се придвижват нагоре. Когато стигат до жартиера, докосват дантелата. - Какво е това?
- Жартиер. Трябва да го свалиш и да го запазиш за спомен. Н-н-нещо като трофей, че си стигнал сексуално твърде далеч с момичето. Всъщност е глупаво. И донякъде у-у- унизително, ако п-п-по-добре се замисля.
- Знам какво е - заявява Карлос с весели нотки в гласа. - Просто исках да чуя твоето обяснение. - Бавно плъзга надолу жартиера, а устните му го следват. - Харесва ми -добавя, когато смъква обувките ми, а след тях и жартиера.
- В момента чувстваш ли се бунтар? - питам го аз.
- Si. Много.
- Помниш ли, когато ми каза, че някой ден двамата с теб ще се забъркаме в неприятности?
-Аха.
- Мисля, че този ден настъпи. - Протягам се и с треперещи ръце започвам да разкопчавам ризата му. Разтварям я и бавно обсипвам с целувки твърдите му мускулести гърди. Придвижвам се все по-надолу и по-надолу, докато разкопчавам копче след копче. - Искаш ли да се забъркаш в неприятности с мен, Карлос?
51
Карлос
Да се забъркам в неприятности с нея? По дяволите, от първия миг, когато я видях в гимназията „Флатайрън“, аз бях в беда. Сега съм просто изгубен в усещането за меките й топли устни върху кожата ми. Оставям я тя да води. Аз се сдържам, макар че тялото ми крещи за още. Бритни ми каза тази нощ да обуздая самолюбието и поведението си.