В гимназията „Феърфийлд“ бяхме смесени богати и бедни деца. Гимназията „Флатайрън“ прилича повече на скъпарските частни училища в Чикаго, където всички носят маркови дрешки и карат тузарски коли.
Тогава с аверите ми се присмивахме над онези богаташче- та. А сега съм заобиколен от тях.
След края на часа по математика Киара ме чака пред клас- ната стая. Не мога да повярвам.
- Е, как беше? - пита тя, надвиквайки шума на учениците, бързащи за следващия си час.
- Не искаш да ти отговоря честно, нали?
- Навярно не. Хайде, имаме само пет минути. - Тя се промъква през потока от ученици.
Аз я следвам по петите, наблюдавайки как конската й опашка подскача с всяка стъпка. - Алекс ме предупреди, че си бунтар.
Тя още нищо не е видяла.
- Откъде познаваш брат ми?
- Той беше един от студентите на баща ми. Помага ми да реставрирам колата си.
Тази, chica направо е нереална. Реставрира кола?
- Ти какво знаеш за колите?
- Повече от теб - подхвърля тя през рамо.
Засмивам се.
- Искаш ли да се обзаложим?
- Може би. - Тя спира пред класната стая. - Тук е часът ти по биология.
Една готина мацка минава покрай нас и влиза в стаята. Облечена е в тесни дънки и още по-тясна тениска.
- Леле, коя беше тази?
- Мадисън Стоун - мърмори Киара.
- Запознай ме с нея.
- Защо?
Защото знам, че това яко ще те вбеси, ето защо.
- Защо не?
Тя притиска учебниците към гърдите, сякаш са щит.
- От раз мога да изредя поне пет причини.
Свивам рамене.
- Добре. Изреждай.
- Няма време, звънецът всеки момент ще бие. Мислиш ли, че можеш сам да се представиш на госпожа Шевеленко? Току-що си спомних, че си забравих домашното по френски в шкафчето.
- По-добре да побързаш. - Поглеждам китката си, върху която няма часовник, но не мисля, че тя забелязва. - Звънецът наистина всеки момент ще иззвъни.
- Ще се срещнем тук след часа. - Тя побягва надолу по коридора.
В класната стая аз чакам Шевеленко да вдигне глава и да ме забележи. Тя се е вторачила в лаптопа си и съдейки по вида й, изпраща личен имейл.
Прокашлям се, за да привлека вниманието й. Тя ме поглежда и сменя програмата на компютъра.
- Седни където искаш. След минута ще проверя присъстващите.
- Аз съм нов - осведомявам я. Тя би трябвало сама да се досети, защото през изминалите две седмици не съм бил в часовете й, но на мен ми е все тая.
- Ти си онзи ученик от Мексико по програмата за обмен, нали?
Не съвсем. Аз съм по-скоро това, което се нарича прехвърлен ученик, но не мисля, че тази жена се интересува от подробностите.
-Аха.
Не мога да не забележа капките пот върху мустачките на гор- ната й устна. Сигурен съм, че има хора, които могат да се погрижат за тях. Леля ми Консуело имаше подобен проблем, докато майка ми не я приклещи в една стая заедно с купа с горещ восък. - Вкъщи на испански или на английски говориш? - пита Шевеленко.
Не съм сигурен дали този въпрос изобщо е законен, но няма значение.
- И на двата.
Тя проточва шия и оглежда класа.
- Рамиро, ела тук.
Един латинос приближава до бюрото й. Той е по-висока версия на Пако, най-добрия приятел на Алекс. Когато бяха зрелостници, Алекс и Пако ги простреляха и целият ни живот се преобърна. Пако умря. Не знам дали някой от нас някога ще успее напълно да превъзмогне случилото се. Веднага след като изписаха брат ми от болницата, ние се преместихме да живеем при роднините в Мексико. След стрелбата вече нищо не беше същото.
- Рамиро, това е... - Шевеленко ме поглежда. - Как се казваш?
- Карлос.
Тя мести поглед към Рамиро.
- Той е мексиканец и ти си мексиканец. Най-добре е вие двамата, испаноговорещите, да сте партньори в моя час.
Следвам Рамиро към една от лабораторните маси.
- Ама тя сериозно ли говори? - питам аз.
- Абсолютно. Миналата година чух как Тежката Шеви1 шест месеца наричаше Иван „Руснака“, докато най-после му научи името.
- Тежката Шеви? - питам аз.
- Не гледай мен - свива рамене Рамиро. - Не съм го измислил аз. Има този прякор поне от двайсет години.
Звънецът за началото на часа звъни, но всички продължават да разговарят. Тежката Шеви отново завира нос в компютъра, все още заета с имейла си.
- Me llamo / Моето име е/ Рамиро, но е твърде фасулковско3, затова всички ме наричат Рам.
Моето име също е фасулковско, но аз не изпитвам необходимост да принизявам корените си и да сменям името си на Карл, за да ме приемат. Един поглед към мен е достатъчен и всеки ще разбере, че съм латинос, така че защо да се престру вам на такъв, какъвто не съм? Винаги съм обвинявал Алекс, задето иска да е бял, защото той не желае да го наричат с рожденото му име Алехандро.