Отварям очи. Още е тъмно и двамата сме напълно голи под одеялата.
- Здравей - казвам, гласът ми е малко дрезгав и уморен.
- Здравей. Трябва да вървим.
- Защо? Не може ли да останем тук още малко?
Той прочиства гърлото си и се претъркулва настрани. От движението ме лъхва хладен нощен въздух.
- Забравих, че трябва тази вечер да върна колата на Алекс.
- О - отвръщам глупаво. - Добре. - Очевидно той е изнервен и съжалява за това, което направихме. Разбирам го. Нямам представа какво го кара точно в този момент да се държи така, но го разбирам.
- Облечи се - казва той, без никаква емоция в гласа.
Когато ми подава сакото, след като и двамата сме облечени, аз не го вземам.
- Имам дъждобран - заявявам.
- Ти го остави в колата, Киара. Облечи това. Ще те предпази от дъжда.
- Не ми е нужно - отговарям и излизам под дъжда по рокля и с боси крака. Имам нужда от любовта му. Имам нужда от честността му. Предлагайки ми сакото си, той ми дава само формална защита. А и без това цялото сако е мокро.
Карлос пъха одеялата в багажника и мърмори под нос, че трябва да ги даде на химическо, за да ги изперат. Потегляме по тъмните пусти улици в пълно мълчание. Единственият звук, нарушаващ тишината, е трополенето на дъжда по прозорците. Иска ми се дъждът да не ми напомня толкова много на сълзи.
- Сърдит ли си ми? - питам аз, докато обличам дъждобрана, за да не забележи той колко силно треперят ръцете ми.
-Не.
- Тогава п-п-престани да се държиш така. Тази вечер беше съвършена за мен. Не я съсипвай.
Той навлиза в алеята за коли пред нашата къща и спира до моята кола. Дъждът се е превърнал в истински порой.
- Почакай няколко минути, докато малко стихне - казва той, докато събирам обувките и чантата си.
- Как ще се прибереш, след като откараш колата на Алекс?
- Просто ще остана да преспя при брат ми.
Наблюдавам как капките дъжд се стичат по стъклото на прозореца, сетне изчезват. Не мога повече да остана тук, без чувствата да ме задушат.
- Само за да знаеш. Не съжалявам за тази нощ. Ни най-малко.
Той поглежда право към мен. Красивото му силно лице сияе на уличната светлина.
- Слушай, трябва да премисля нещата. Всичко е толкова...
- Сложно - довършвам изречението. - Нека тогава малко да го о-о-простя. Не съм
глупава и не мисля, че всичко се е променило само защото ние сме спали заедно. Ти ми д-д-даде да разбера с-с-съвсем ясно от самото начало, че не си търсиш сериозно гадже. Ето, опростих всичко. Ти си напълно свободен.
- Киара...
Не мога да понеса да го чуя как ще ми каже каква огромна грешка е била тази нощ, въпреки заявлението ми, че тя не е означавала нищо. Излизам от колата, но вместо да хукна през дъжда, аз се отправям към моята кола. Имам нужда да отида на място, където мога да помисля и да поплача, без някой да ме чуе. В този момент моята кола е моето убежище. Ако Карлос замине, ще мога да поплача на спокойствие.
Той отваря своя прозорец и ми дава знак да отворя моя. Когато го правя, той се опитва да каже нещо. Гласът му едва се чува през дъждовната завеса помежду ни.
Подавам глава през прозореца на колата.
- Какво?
Той също подава своята през неговия и се срещаме на половината път. Двамата сме подгизнали от дъжда, но на никого не му пука.
- Не бягай, когато трябва да ти кажа нещо важно.
- Какво? - питам, надявайки се, че той няма да забележи сълзите, стичащи се по лицето ми, и се моля те да се смесят с дъжда.
- Днешната вечер... ами за мен също беше съвършена. Ти преобърна света ми с краката нагоре. Аз се влюбих в теб, chica, и това дяволски ме плаши. Треперех през цялата вечер, защото го знаех. Опитвах се да го отрека, да те накарам да повярваш, че искам само да се преструваш, че си мое гадже, но това беше лъжа. Обичам те, Киара - изрича той, преди устните му да срещнат моите.
53
Карлос
- Какво правиш тук? - пита Алекс, когато пристигам в апартамента му в пет часа сутринта.
- Местя се при теб - отвръщам и влизам вътре.
Поне докато двамата с Кено изчезнем в края на месеца.
- Трябва да живееш при семейство Уестфорд.
- Не мога повече да остана там - осведомявам го.
- Защо?
- Надявах се, че няма да ме попиташ.
Брат ми трепва и пита:
- Да не си направил нещо незаконно?
Свивам рамене.
- Може би в някои щати. Слушай, Алекс, няма къде другаде да отида. Предполагам, че винаги мога да живея на улицата с останалите хлапета, изритани от братята си...
- Не ми пробутвай тези глупости, Карлос. Знаеш, че не може да останеш тук. Съдебна заповед.
Съдебна заповед или не, не мога да се възползвам от Уестфорд. Той е един от добрите хора, които мислех, че съществуват единствено във филмите.