Мисълта ме изплаши и аз се паникьосах. Имах нужда да се отдалеча от нея, за да премисля всичко, защото, когато съм близо до нея, започвам да си фантазирам за бъдеще с Киара, вместо да се съсредоточа върху реалността - че напускам Колорадо в края на месеца. Както Кено каза, наистина нямаме друг избор.
Когато отново се опомням, Алекс ме разтърсва.
- Ставай - заповядва той.
- Трябва да поспя още няколко часа - ръмжа аз.
- Не можеш - срязва ме той. - Вече е пладне. Освен това -си получил съобщение.
Отново Бритни. По-добре тези двамата отново да се съберат, за да имам една тревога по-малко.
- Казах ти да й отговориш и да й кажеш, че ще направиш всичко, за да си я върнеш.
- Съобщението не е от Брит.
Отварям едно око.
- От Киара?
- Наистина си получил един есемес от Киара.
Надигам се рязко, от внезапното движение главата ми се замайва и чак ми притъмнява пред очите.
- Какво пише?
- Иска да знае дали си добре. Писах й, че си останал тук през нощта и още спиш. Но имаш гласово съобщение от Девлин. Иска довечера да се срещне с теб.
Разтривам нервния възел, оформящ се на тила ми.
- Е, предполагам, че това е всичко. Няма полза да се надявам, че ме е забравил. Той хвърли доста сили и енергия, за да ме завербува. Не виждам как ще се измъкна, Алекс.
- Винаги има начин. - Той ми хвърля една кърпа. - Вземи душ и се преоблечи. Можеш да вземеш някоя моя дреха. Побързай, не разполагаме с много време.
Алекс ме откарва в кампуса „Боулдър“. Следвам го вътре в сградата, но замръзвам, когато спираме пред врата с табела, на която пише: РИЧАРД УЕСТФОРД, ПРОФЕСОР ПО ПСИХОЛОГИЯ.
- Защо сме тук? - питам брат ми.
- Защото той може да ни помогне. - Алекс чука на вратата на професора.
- Влезте - разнася се гласът му. Уестфорд вдига глава, когато влизаме в кабинета му. - Здравейте, момчета. Надявам се, Карлос, че миналата вечер двамата с Киара сте прекарали добре. Колин ми каза, че тя още спи, когато тази сутрин излизах от вкъщи, така че нямах възможност да я попитам.
- Повеселихме се - мънкам аз. - Киара е...
- Понякога не е лесна. Определено ни държи нащрек.
- Щях да кажа изумителна - коригирам го аз. - Дъщеря ви е изумителна.
- Е, заслугата не е само моя. Колин прекрасно се е справила с възпитанието на децата.
Киара просто има нужда да излезе от черупката си. Беше много мило от твоя страна да я заведеш на бала. Знам, че тя наистина цени жеста ти. А сега, сигурен съм, че Алекс не е пожелал да се срещнем тук, за да си бъбрим дружески. Какво сте наумили?
- Кажи му това, което каза на мен - нарежда ми Алекс.
- Защо?
- Защото той е корав боец.
Поглеждам оплешивяващия Уестфорд. Корав боец, друг път! Може би някога е бил, но не и сега. Сега е психар, а не войник.
- Просто го направи - подканя ме Алекс, губейки търпение.
Нямам избор, затова по-добре да му кажа. Може пък Уестфорд да измисли нещо, за което не съм се сетил. Не е много вероятно, но си струва да се опита.
- Помните ли, че когато ме пребиха, ви казах, че няколко хулигани са ме нападнали и пребили край мола?
Той кима.
- Излъгах. Истината е... - Поглеждам към Алекс, който ми кима да продължа. - Бях завербуван от един тип, на име Девлин.
- Знам кой е Девлин - казва професорът. - Никога не съм го срещал, но съм чувал за него. Той се занимава с контрабанда на наркотици. - Очите му се присвиват и аз зървам пробля- сък на онзи корав боец, който някога е бил. - По-добре да не се замесваш в търговията с наркотици на Девлин.
Това е проблемът - казвам на професора. - Или ще пласирам наркотици, или той ще ме убие. В момента предпочитам да търгувам с наркотици, отколкото да лежа мъртъв в някоя канавка.
- Няма да правиш нито едното, нито другото - отсича Уестфорд.
- Девлин е бизнесмен, който се интересува единствено от резултатите.
- Резултати, значи? - Уестфорд се обляга назад в креслото, сякаш виждам колелцата в мозъка му да се въртят. Креслото се наклонява толкова назад, че му се налага да се хване за ръба на бюрото, за да не се прекатури. Професорът наистина е корав боец, признавам го. Чак до върха на дизайнерските му патъци.
- Някакви предложения? - пита Алекс. - На нас нищо не ни хрумва.
Уестфорд вдига показалец.
- Може би ще успея да помогна. Кога трябва да се срещнеш с него?
- Довечера.
- Идвам с теб - казва Уестфорд.
- Аз също - додава Алекс.
- О, супер. Сформираме наша собствена малка банда от renegades - изсмивам се кратко. - Не можете просто така да цъфнете при Девлин.
- Мога и още как - заявява Уестфорд. - Каквото и да струва, ще те измъкнем от там.
Този тип будалка ли ме? Ние дори не сме роднини. Той би трябвало да мисли за мен като за бреме и ненужна отговорност, а не като за някого, за когото да се бори.