- Защо го правите? - питам го аз.
- Защото семейството ни е загрижено за теб. Слушай, Карлос, мисля, че е време да ти разкажа за моето минало, за да знаеш откъде идвам.
О, явно ще трябва да изслушам това.
Облягам се на стола, готов да чуя някаква дълга сълзлива история за това, как майка му и баща му са се отнесли зле с него, защото не са искали да му купят точно тази играчка, която е искал за шестия си рожден ден. Или че докато е бил в гимназията, някой от по-големите ученици го е набил, за да вземе парите му за обяд. Може да е бил разстроен, задето родителите са му купили кола на старо, вместо съвсем нова, когато е навършил шестнайсет. Наистина ли професорът очаква да изпитвам съжаление към него?
Обзалагам се, че без да ми мигне окото, мога да му сервирам много по-сълзлива история от неговата.
Уестфорд се размърдва неспокойно в креслото и тежко въздъхва.
- Родителите ми и брат ми загинаха в автомобилна катастрофа, когато бях на единайсет. - Леле. Не очаквах това. - Една вечер се прибирахме у дома, валеше сняг и татко изгуби контрол върху колата.
Я чакай малко.
- Вие също сте били в нея, нали?
Той кима.
- Помня как автомобилът поднесе, после се завъртя. - Уестфорд се поколеба. - След това един камион се вряза в колата. Още чувам писъците на мама, когато видя големите фарове, светещи право в нея, а брат ми ме погледна, като че ли можех с нещо да помогна. Той се прокашля и преглътна, а моята самонадеяност, че ще мога да спечеля играта „чие детство е било по-лошо“, бързо започна да се изпарява.
- След удара, когато тялото ми престана да се тресе като парцалена кукла, отворих очи и видях кръвта, заляла цялото купе. Не бях сигурен дали е моя, на родителите ми... или на брат ми. - Сега очите му блестят, но от тях не се пролива нито сълза. - Сякаш беше като прекаран през месомелачка, Карлос. Макар да мислех, че ще умра, ако помръдна, толкова ужасна беше болката, трябваше да го спася. Трябваше да спася всички тях. Притисках зеещата рана отстрани на брат ми толкова дълго, колкото можах, топлата му кръв обливаше ръцете ми. Наложи се парамедиците със сила да отскубнат ръцете ми от него, защото не исках да го пусна. Не можех да го оставя да умре. Той беше само на седем, с година по-голям от Брандън.
- Загинали са всички, освен вас?
Той кима.
-Нямах роднини, които да ме приберат при себе си, затова прекарах следващите седем години, прескачайки от едно приемно семейство в друго. - Той впива поглед право в очите ми. - Честно казано, бях изритан от повечето от тях.
- За какво?
- За каквото се сетиш. Побоища, наркотици, бягства... всъщност имах нужда от разбиране и напътствия, но никой не желаеше или просто нямаше време да се занимава с мен. Накрая, когато навърших осемнайсет, се озовах на улицата. Добрах се до Боулдър, където гъмжеше от хлапаци като мен. Но животът на улицата беше мръсен, а аз бях сам, без никакви пари. Един ден седях на улицата и просех, а някакъв мъж, минаващ покрай мен, изсумтя презрително и попита: „Майка ти знае ли къде си и какво правиш с живота си?“. В този момент се замислих над думите му. Ако майка ми беше горе на небето и ме гледаше от там, щеше дяволски да ми се разсърди, задето не се опитвам да постигна нещо по-добро за себе си. Осъзнах, че никакви побоища няма да върнат семейството ми обратно - продължи професорът. - Никакво количество наркотици няма да изтрие спомена за очите на брат ми, молещи за помощ. Никога няма да мога да избягам от онази картина, защото бягството само влошава нещата. Пренасочих онази енергия към службата в армията.
- Не желая да рискувате живота си заради мен, професоре. Достатъчно лошо е, че искам да се виждам с дъщеря ви.
- Затова ще поговорим друг път. Сега нека се съсредоточим върху настоящия проблем. Кога трябва да се срещнеш с Девлин? - пита Уестфорд.
От всяка негова пора струи решителност.
Уговорихме се да се срещнем в седем и да приведем плана в изпълнение. Нямам понятие какъв точно е този план. Надявам се, че до седем часа Уестфорд ще измисли нещо. Истината е, че е облекчение най-после да поверя живота си в ръцете на някого, на когото вярвам.
54
Киара
В понеделник сутринта мама прави палачинки за закуска.
- Защо още си вкъщи? - питам я аз.
- Един от служителите ще отвори магазина днес. - Тя ми се усмихва топло, с онази сладка усмивка, която винаги ме е карала да се чувствам по-добре, когато в началното училище се е налагало да остана у дома поради болест. - Хубаво е поне веднъж да съм сутринта заедно с теб и Брандън и да ви изпратя на училище.