Какво? За нищо на света.
- Това не беше част от сделката - заявява Уестфорд.
- Е, променям сделката - вдига рамене Девлин. - У мен са парите, оръжието и властта.
Ти нямаш нищо.
Веднага щом го изрича, земята започва да се тресе като при земетресение.
-Засада! - крещи някой през вратата. Хората на Девлин се разбягват в опит да спасят кожите си, зарязвайки поето вете си, напълно забравили задължението си да охраняват своя бос.
Агентите на ДЕА в сини якета нахлуват в склада с насочени оръжия. Заповядват на всички да легнат на земята.
Очите на Девлин святкат с безумен и див пламък, когато измъква от колана си пистолет четиресет и пети калибър и се прицелва в професора.
- Не! - крещя аз и се хвърлям напред, за да избия пистолета от ръката на Девлин.
Никой няма да убие Уестфорд, дори това да означава да се озова в моргата. Чувам изстрел и усещам, че бедрото ми сякаш е обхванато от пламъци. Кръвта се стича по крака ми върху бетонния под. Всичко е като в мъгла и аз не смея да погледна крака си. Не знам колко е зле, чувствам само като че ли хиляди пчели са забили жилата си в бедрото ми.
Алекс се мята към Девлин, но той е прекалено бърз. Извърта пистолета към брат ми. Обхваща ме смъртен ужас. Политам към Девлин, за да го спра, но Уестфорд ме сграбчва. В този миг в склада нахлува белокосият тип с глок в ръка.
- Полиция! Долу оръжията! - крещи той.
Какво по...
В един миг Девлин насочва пистолета към белокосия и прогърмяват изстрели.
Сдържам дъх, но го изпускам, когато Девлин се свлича долу, притиснал ръка към гърдите. Очите му са отворени, кръвта се процежда между пръстите му и върху пода се образува червена локва. Пронизващата болка при мисълта да изгубя брат ми или Уестфорд от ръката на Девлин ме кара да стисна очи.
Когато ги отварям, зървам Родригес с ъгълчето на окото си. Той е насочил пистолет към белокосия агент под прикритие. Опитвам се да предупредя агента, но за мое изумление Уестфорд грабва пистолета на Девлин и застрелва Родригес като обучен снайперист.
Уестфорд излайва някакви заповеди на един от агентите на ДЕА, докато двамата с Алекс ме изнасят от склада.
- Да не би да сте от ДЕА? - питам професора през стиснати зъби, защото проклетият крак зверски боли.
- Не съвсем. Да кажем просто, че все още имам влиятелни приятели.
- Това означава ли, че ще задържите петдесетте бона?
- Аха. Предполагам, това на свой ред означава, че сделката ни отпада. Не е нужно да постъпваш в колеж или в армията.
Двама парамедици притичват до мен с носилка. Завързват ме на нея, но аз протягам ръка към професора, преди да ме отнесат.
- Само за да знаете, ще се запиша в армията.
- Гордея се с теб. Но защо?
Простенвам от болка, но успявам да изкривя устни в полуусмивка.
- Искам да съм сигурен, че Киара ще има приятел, който може да й предложи нещо повече от секси тяло и лице, което кара ангелите да плачат.
- Някога забравяш ли за егото си? - пита ме Уестфорд.
- Да. - Когато дъщеря му ме целува, забравям за всякакво его.
56
Киара
Милвам ръката на Карлос и му позволявам да стисне моята, докато чакаме да чуем какво ще каже лекарят за крака му. Откакто сме дошли в болницата, Алекс нито за миг не се е отделил от брат си. Той е изплашен и изглежда така, сякаш се обвинява, задето не е успял да опази по-малкия си брат и е допуснал да бъде ранен. Но най-после всичко се свърши.
Татко узна, че животът на майката и брата на Карлос е в опасност, затова, с тяхно разрешение, организира преместването им в Колорадо. Освен това им помогна да намерят временно жилище, което е супер.
- Татко заяви, че ще живееш - казвам на Карлос, навеждам се и го целувам по челото.
- Това хубаво ли е?
Добре, Киара, време е да си кажеш това, което ти е на сърце -подканвам се аз . - Сега или никога.
Наклонявам се по-близо към него, за да може само той да ме чуе.
- Аз... аз мисля, че се нуждая от теб, Карлос. Сега и завинаги. - Вдигам глава. Очите на Карлос се впиват в моите. Искам това, искам него. А най-главното, аз наистина имам нужда от него. Ние се нуждаем един от друг. Колкото съм по-близо до него, толкова повече черпя от неговата енергия и сила.
Виждам, че той иска да каже нещо, за да запълни мълчанието, както прави обикновено, но се сдържа. Ние продължаваме да се взираме един в друг и аз не отмествам поглед. Не и този път.
Протягам бавно трепереща ръка и докосвам през тениската гърдите му в средата.
Искам да облекча болката му. Дишането му се учестява и аз усещам туптенето на сърцето му под дланта ми.