Дончо Цончев
Правилата
Така казвам аз и иначе то не е.
Като кажа училище — защото оттук започва цялата тая история, — зная какво може да си помислите. Само че никак не ви съветвам тоя път да избързвате, понеже това „училище“ е малко особено. Тука все сме едни… Много пъти се чудя как са успели да ни съберат на едно място. Не ми изглежда да е било съвсем лека работа.
Сто души сме. Има и съвсем малки. Ние, старите, сме на около седемнайсет. Навършиш ли осемнайсет и до това време не си успял някак си да ги излъжеш — изчезваш оттук. То се знае, пак така с „асистент“, както си и дошъл. И съвсем не към някоя кръчма, сигурно се досещате. Виж, което си е, има хиляда начина да ги излъжеш. Те тъкмо това искат, всичките даскали и възпитатели. Досега (аз уча тук три години и половина) не знам някой да не ги е излъгал. Хватката е една и съща — изучаваш си един занаят. И вече към края, преди да навършиш кръгло осемнайсет, непременно се правиш на скромен. Даваш го много сериозно, не псуваш директора гласно, траеш си и това е. Така заминаваш за някой завод, после в казармата и там вече се омешваш из другите, като капка мастило в чаша вода.
А трябва да си тъпак, за да не вземеш накрая изпита за разряда. Бачкал си, да речем, три-четири години, най-различни неща, а накрая само по специалността — могат ли да те спраскат при това положение? Е, химии, езици, литератури (и другите глупости там) не са задължителни, казах ви още в началото — тук не е „Роберт колеж“. И така: дърводелец, стругар или зидар — все едно. Важното е, че, първо, излизаш нормално, като свободен човек (разбира се, толкова колкото са и другите отвън) и, второ, не си хептен така сульо и пульо. Имаш си занаят. Тоест, можеш да изкарваш мангизи не само по другия начин.
Заплеснах се в тия подробности, понеже е наближило и за мене. Ща не ща, понякога мисля. Например за това, как ще изляза след няколко месеца оттук и ще си имам тапия, че съм зидар. Шести разряд. Специално за мене и за още шест копелета, понеже накрая малко се изсилихме да вземем някой и друг клас от гимназията. Физика там, тригонометрия и другите гадости. Като му седнеш (яко, разбира се), вземаш го. Може да ми се смеете, обаче и това правело кеф. Особено математиката, разните хватки и хитрости. Има някои формули, които са като шперц — всичко отключват. И така нататък, това пък защо ли го дрънкам.
Излизам значи след няколко месеца с „хляба в ръцете си“, както тук тоя, лаф денем и нощем ни го набиват. Обръснат, подстриган и — представете си — в чисто нов, шит по мярка костюм. Това е най-смешното от всичко. Мариз, бачкане, докато си изплюеш червата, от сутрин до вечер чукане сол на главата и накрая — костюм! Бяла риза и вратовръзка! Всичко това е подарък — патъци, чорапи — няма как да не го облечеш, просто не е гот. Върхът, разбира се, са петдесетте кинта, които са бутнали в джоба ти. Виж, те са на заем. Връщаш ги, когато почнеш работа. Нарочно го правят, да проверят дали накрая пак ще ги завлечеш. Гяволите, които излизат оттук, обикновено връщат мангизите. Не зная кой по каква точно причина. Лично аз ще ги върна, за да не ме държат по този начин в ръцете си и да им покажа, че хич не ме интересуват повече. Някои ги пращат със запис по пощата, други пък идват, за да ги донесат. Един простак, освен петдесетарката, довлече кутия бонбони и букет в целофан! Аз изтъпях, още като го скивах с букета, а Ганди тогава ми каза:
— Няма какво да се чудиш, тук всички сме идиоти.
Беше много голям лаф, нали? Той от време на време си ги пробутва. Иначе си е тъп. Не по рождение, както са осемдесет на сто от другите. Ганди, изглежда, е изтъпял после, с течение на времето. Мускулатурата му е задушила мозъка. Вие не сте виждали такъв като Ганди, готов съм веднага да се обзаложа. Той е една буца. Тоест, всичко е буци по него. Най-добре представете си една буца, която се състои от буци. Миналата неделя вадихме едни бали силаж от един наводнен трап. Вонеше така, както никой на никого няма начин да опише. Няма такава воня на света. На нас все такива ни ги измислят, но не ми е сега това мисълта. Балите бяха по „пет тона“ големи, нагизнати като кадаиф — трябваше да се хванат четири-пет души, за да се вдигне една. Ганди обаче ни каза с ръката само така: „чупката“, ние се пуснахме да го гледаме. Тап — и на рамо. После другата. И така. Това може само Ганди да го направи. Даже не и Детето, който с един удар троши тараба, три сантиметра дебела. Макар че Детето е по-едър от Ганди и от когото и да било в интерната. То така си му излезе това име „Детето“, понеже веднъж беше се давил и една учителка извика, като го видя да лежи посинял: „Боже, горкото дете!“ Иначе името му е Александър. А Ганди си е Иван, както и аз, и още десетина други от добитъка. Сега се сещам: да не би да помислите, че ние, другите, сме някои хилави? Глупости! Тук няма нито един, дори и от най-малките, който да не е печен, та и препечен. Ако някъде срещнете, да речем, д’Артанян или пък Гарибалди, съветвам ви никак да не ги подценявате. Нищо, че са такива едни дребни и никакви. Всеки от тях ще ви преметне така, че да не можете после да се надигнете, ако ще да сте и два метра. В този свят, ако питате мене, има две много големи неща. Ужасно важни. Това са тренировките и характерът. Мечката е по-малко животно от бивола, нали? Но го изяжда. С един удар го сваля. И никога досега все още мечка не е изядена от бивол. Ето като какво нещо е тази дума характер. А вие — като сте сто килограма и с висше образование — можете ли да минете по един тел между две кооперации? Това нещо Янко го прави, когато си иска. Гледал съм. Нищо и никакво копеле. Обаче тренира. Много жестоко. Като излезе оттук, иска да отиде на работа в цирка. Мога да се подпиша, че ще го лапнат. От воле. Това училище от време на време ражда по нещо, колкото и глупаво да изглежда, като го казвам.