— Чела съм — вика, — около двайсет парчета. Искаш ли да ти дам някоя?
— Двайсет — викам — какво? Страници или…
Аля се хили с трийсет и два зъба.
— Знаеш ли — вика по-после, — все едно двайсет човека има сега у мене. Даже и повече.
— Как така у тебе? Какво искаш да кажеш?
— Ами като прочета някоя книга, само че хубава, след това все едно че познавам някого, а пък въобще не съм го виждала никога. Знам, че няма такъв, измислил го е писателят, обаче аз го познавам, все едно че ми е роднина, или даже така… как да ти кажа… живее си заедно с мене.
— Аха — викам. — Не си сама, значи, така ли? То от много четене може… Чувал съм да разправят за някои.
— Ама си плондер! — вика ми Аля и пак тъй се хили.
— Що не ти дам аз една книжка на тебе и след това пак ще приказваме.
Само това остана, викам си на акъла, да взема сега и книжчици да чета! Така мина тогава — в трънаците зад дерето, — само си лафихме цялата вечер за глупости, докато Ганди ми свирна и трябваше да си тръгваме. Но да си дойдем на лафа.
В началото Ганди понесе Детето и му направи набързо две точки. После обаче Детето го сви много яко и след една успешна атака му изравни и поведе. Умирах си от кеф, като ги гледах да се борят по правилата, ей това не мога да ви обясня никога. Защо такъв кеф ми беше — не знам. Никак не можех да си отговоря. Може би защото ми беше омръзнало да ги гледам иначе. Или защото ушите на всички ни тук бяха хванали мазоли от вечния лаф на Царо, че от нас никога и нищо не може да излезе. В този момент, докато Ганди и Детето се бореха и хубаво, и технично — ама така кавалерски, майка му стара! — бих дал един милион лева да мога да ида при Царо, да му покажа един кукиш и да му извикам пред цялата публика тука: „Гледай, говедо! Това не е ли борба, както трябва?! Това не са ли хора, на които заслужено им се ръкопляска, а?!“ Какъв ти милион, братче, и защо, като можех направо да стана и да го извърша веднага. Но ме спираше само една мисъл: не исках да накисна Бабича. Щеше да стане скандал и после той щеше да опере пешкира.
Аля беше зад мен, на нея ѝ викам:
— Гледай, Маце, какво става, а?
— Ужас! — вика ми тя. — Борят се като истински богове!
Първата част от големия мач свърши така — една точка повече за Детето. Още в самото начало на втората част Ганди изравни. Много навито и най-важно технично. Детето за една бройка не се самотушира. После обаче той се съвзе и отново изравни — така завърши втората част.
— Обърни се — вика ми Аля в почивката, преди третата част.
Обръщам се, тя измъква нещо под блузата си и го оставя. Вземам го — книга. Беше увита във вестник, веднага я шибнах под ризата.
— Откъде я сви? — викам.
— Не съм я свила, взех я от библиотеката. После ще ми я дадеш да я върна, чу ли.
— Добре.
— То може да я има и във вашата библиотека, ама нищо.
— Добре — викам ѝ аз още веднъж, — айде, стига вече си дрънкала за това!
От време на време ме хваща яд на тая Аля, за която съм чувал какви ли не гадости. Мислех тя да е по-открехната от всички мадами, обаче още първата вечер стана така, че само си лафихме за разни глупости и после вече все по тоз начин си откарахме — само на лаф. Изобщо не съм пускал ръка, мислете си каквото искате. Ама и аз съм простак — не отивам при друга мадама, а все там, в трънаците с Пудрата. И дрън-дрън за туй, за онуй, цялата вечер. По едно време точно това мислех: дали копелетата нарочно не ги измислят за нея все тия истории, защото тя не е баш като другите и хич не ги бръсне? Както например на Ганди мадамата — Мимето, за която мога да ви се закълна, че направо е свястно момиче, каквото щат да разправят. Понякога се чудя — за нея специално — как е попаднала и защо я държат тука. Тоя простак пък, Ганди, за Аля разправя съвсем същото. Тя си е, вика, бомба момиче, слушай какво ти говоря. Глупава работа нали? Аз съм сигурен в неговата мадама, не толкова в Аля, той пък обратно. А трябваше всеки за неговата, но въобще защо ли дрънкам сега тези всичките щуротии.
Трета част, край на борбата между Ножаров и Саботинов. Викове до небето, напрежение като на истински голям мач. Резултат — равен. Ганди повежда с една точка и много хитро почва да играе пасивно. Сега това е лесно — и двамата са уморени. Обаче Бабича е по-гявол от всичките гяволи на света — спира и прави на Ганди предупреждение за пасивност. По този начин резултатът отново е изравнен. Детето атакува, обаче отдалеч забелязвам, че е омекнал. Нищо не става, двамата дишат като запладнени овце и тъй прозвучава последният гонг. Наравно — Бабича им вдига ръцете. Не зная какво може да си помислите, обаче тая паплач наоколо — нашите копелета и фустите, — плюс всичките възпитатели и даскали, ръкопляска като в театър и после най-прилично се разотива. Нито един гаф — представете си! Мен, ако ме питате, мисля, че тоя човек, Бабича, който направи всичко това, направо си заслужава медал, говоря най-честно и сериозно. Дочева — гледам я, — вече е вътре по него, което ми е много приятно, без да знам защо. Има си хас — викам — да се сблъскаме с даскалята някоя нощ из трънаците!