Същото се отнася за д’Артанян, ако не по-лошо. Той пък беше се сприятелил с един каруцар. Оня дядка умираше за него, а нашият — какво мислите? Чак ме е срам да ви кажа, но хайде, така и така съм започнал. Ей, нашият си крадеше и от този човек! Ама на най-общо основание. Каквото му падне. Веднъж аз го гепих, че му е свил чекията (с много хубава дръжка!) и му викам:
— Кретен, веднага да му я върнеш!
Той му я върна (разбира се, тайно, пак като кражба, само че обратна) и след една седмица му лепчоса едно секирче. Тогава Ганди разбра тая работа и му заши два шамара. Ама такива, че д’Артанян десет дена не чуваше. С лявото ухо никак, а с дясното — ако му викаш съвсем силно.
Та представете си комбинацията — Гарибалди и д’Артанян. Дето вика веднъж Аля: „Ние тука всичките, вие и ние, сме нещо такова, каквото е сянката. В живота има такива невъзможно хубави неща, че си мисля: трябва да има и лоши. Така, както има светлина и сянка. Корени и стебла. Денем и нощем. Лете и зиме. Сигурна съм, че трябва да има и двете, иначе не може да се премери ни едното, ни другото. Само най-важното не знам. Дали хората се раждат веднъж завинаги определени за сянката или могат да излизат от нея? Дочева казва, че могат, макар много трудно. Аз не ѝ вярвам напълно, защото тя си е в светлината. Тя не знае какво е на сянката. Не е била никога там. И затова не знам може ли да се излиза“.
Тогава аз мълчах. Въобще цялата вечер само Аля приказваше. И много по-късно се сетих, че може. Муруко например — Богданов — беше направил тъкмо това. Аз знаех. Но и по-после не казах нищо на Аля. Защото какъв смисъл само да знаеш, че нещото може, ако не се опиташ да го направиш, щом е толкова важно и хубаво?
Сега съжалявам, че не ѝ казах. Тя щеше да се зарадва. Щях да бъда честен и убедителен. Толкова много бях си повярвал. Какъв глупак излязох, че не ѝ казах, като помисля. Защото никак не е малка работа тази, да можеш истински да зарадваш някого. Дори и с такива неща, на които ти сам вече не можеш да се зарадваш, тъй като, да речем, случило се е да преминеш зад тях.
Идеята да отида в окръжния комитет на Комсомола беше на Елена, а първата среща с Емилиан и Методи направиха Костов и Богданов. Те ходиха до града да купят апаратура за упражненията по физика и тогава се отбили при тях. Говорили два часа за мен, за момчетата, за възможностите да ни съдействува Комсомолът. Емилиан изразил пълно съгласие. Методи малко се колебаел. После, когато се запознах с тях, установих тъкмо обратното — този Методи Василев, който без друго отговаряше за спорта, се оказа изведнъж убеден мой съюзник.
— Аз не бях тук — каза той, — когато момчетата са направили сензацията в града. Тези борби организирахме ние и след вашето участие имахме намерение да ви потърсим. Специално да ви благодарим. Но трябваше пак да пътувам, а Емилиан все е претрупан с други задачи и така си остана, само с писмото.
— С какво писмо?
— Писмото, което изпратихме по вашия директор.
Не казах, че никой не знае такова нещо, но Методи бързо разбра какво се е случило. От този момент, без да говорим, ние с него твърде добре бяхме „си изяснили обстановката“. После говорихме дълго, за много неща. Преди да си тръгна, Емилиан, първият секретар, каза:
— То се знае, че ние можем да го притиснем този ваш директор, и тогава нещата биха се уредили бързо и лесно. Определеният отбор ще, изпратим, където искате, от наше име. Но най-напред това е не методът, по който работим. И най-важното — при едно… при един…
— Провал — помогнах му аз така спокойно, че сам бях изненадан от себе си. — Провал, какъвто с моите момчета винаги е възможен.
— Точно така, при един провал всички ние изгубваме позициите си, докато този немного гъвкав ваш директор ще се окаже изведнъж прав. Единствен. И още повече ще му се засили авторитетът. И още повече той ще налага своята политика спрямо момчетата. Разбирате ме, нали?