— По-добре да бяхте ми казали какво ще стане с моите борци. Ще станат ли борци или няма?
— Тая работа, драги ми Бабов — каза той, — зависи изцяло от теб и от тях. И съвсем никак от иначе красивите точки и кривулки в чашата от кафе.
Щяхме да тръгваме, изкуших се да осигуря нашето „съзаклятие“ още веднъж:
— А не зависи ли мъничко и от вас? От Костов, от Емилиан и Методи?
— То се знае, за това вече говорихме. Но запомни: преди всичко и главно от вас. От тях и от теб! Чувал си я оная, нали — господ дава, ала в кошара не вкарва. Отнася се за всичко. И за всички.
— За всички нас — издекламира артистично Костов, — в които вечно ще живее една частица Дон Кихот! Лека нощ, Мурук! Да сънуваш най-голямата риба, която никога и никъде не си виждал!
Има една песен, не знам дали я помните, тя почва така „Това е една песен, която ни събира, ти, която ме обичаше и аз, който те обичах, и ние си живеехме двамата заедно, ти, която ме обичаше, и аз, който те обичам“ и така нататък, и как после, уви, животът разделя тези, които се обичат, баламската и тихо, без много шум и морето изтрива по пясъка стъпките и въобще една тъжна история, ужасно много подобна на онова, което се случи тук с нас след успешното ни турне и идиотския обир. В ролята на любовниците, от една страна, Бабича и, от друга, ние — скапаняците.
И сега май че пак няма с какво особено да се занимавам, освен мислено да си тананикам тъжната песничка и да се чудя отново как може да се измислят толкова хубави думи за нещо, което някога с някого се е случило, а после се случва и с други, и как от тая голяма боза на живота накрая остава май само някоя друга хубава песен. Бре, майка му стара, викам си от време на време, за какво ли се блъска човек, а? И, мине не мине, току се хване за нова фантасмагория. Спомням си, когато бях малък, исках да стана летец. Шията си бях изкривил да зяпам небето. Белите дири на самолетите — бръмченето, парашутите… И все виждах как откопчавам каишите, каската, как отдолу ми махат с ръце, и като ги нагърча трите мотора нагоре…
А то — какво излезе от мен?
После лека-полека кандисах и на шофьор. Все тая. Оказа се, че съм се родил да дялам колци за стари огради. Да изкоренявам каваци. Да ме заключват, да ме ругаят и винаги да ме гледат под вежди.
Не ще и дума, най-голямото впрягане беше сега — с Бабича. При това глупаво, заедно с другите скапаняци. Всички вече си вярвахме, че не ни мърдат шампионските титли. Че пътуваме по чужбина, че вече уж сме някакви хора… Въобще нашите „измислени хубави спомени занапред“ — както веднъж беше ми казала Ася.
Казах спомени, та се сетих: думите по-горе не са от самото начало на песента, те са някъде по към средата. Началото беше така: „О, как бих искал да си спомниш времето на щастливите дни, когато бяхме приятели. Тогава, когато животът беше най-хубав“. И тъй нататък, срам ме е да го казвам цялото, защото този наш най-хубав живот трая само едно денонощие…
На всичкото отгоре следобедът се смрачи изведнъж, после пък заваля и даже от дърветата, гледам — наистина падат мъртви листа. Точно както в хубавата, тъжна и проклета песен.
Сега накъде?
И все пак открих едно друго нещо освен натрапчивата, гадна идея за един пищов, с който можеш да си пръснеш черепа много набързо и да се отървеш не само от другите, но и от себе си. Това друго нещо е мисълта, че има още няколко души, на които им е също тъй ужасно кофти, както на теб, и като си мислиш за тях, не ти е чак толкова отвратително зле. Изглежда и Ганди се беше чактисал за тая подробност, понеже вечерта ми донесе два фаса и ме повика към склада на дърводелната. Там бяха Янко и Детето, седяха и си пасуваха. Киснахме тъй сума време и никой нищо не каза — същинско съвещание на глухонеми. Обаче — хайде обяснете ми вие това — после, като отидохме да си легнем, вече не ми беше толкова зле. Даже по едно време — не знам дали сънувах или още бях буден — изведнъж си помислих: „Спокойно, простак. Всичко минава, ще мине и това. Всяко чудо за три дни, най-голямото — за тринайсет. Важното е, че никой от нас — от отбора — този път не е сбъркал конците. Ако държим дълго така, все някога ще им дойде наум, че и ние сме някакви хора.“
И постепенно киселото в червата ми се разкара и взех да си мисля как ние отиваме и на други борби, как ги премятаме там копелдаците и как един ден ни нахлузват анцуга с НРБ на гърдите и… сърцето ми взе да подхвърля одеялото. Майчице, викам си, да вземе да стане ей това чудо…
И сигурно, защото беше съвсем тъмно и другите бяха заспали отдавна, аз някак си изведнъж го повярвах. И даже видях как сме строени в редица. Аз, Ганди, Детето и Янко. Всички в красивите анцузи. Всички зад белите три букви. И някакъв марш, и знамена на високи пилони — и тъй не можах никак да мигна до сутринта.