— Трябва да усилим нашата подготовка. От днес преминаваме на системата и спортния режим за националните отбори. Ще поискам от директора разрешение да ви намали с два часа на ден трудовото обучение, което време ще прибавим към тренировките.
Не мога да забравя как ме изгледаха. Ганди преглътна и каза:
— Другарю Бабов, извинявайте, ама вие… наистина ли си вярвате?
— На какво?
— На това, че… Споменахте за републиканското…
— Е?
— Нищо — сведе очи Ганди. — Аз мисля… Ние така мислим, че…
— Няма да ни огрее — изтърси безцеремонно Гаринчев. — Бас слагам и аз, че тая няма да я бъде.
Всъщност самият аз не бях сигурен никак, че директорът ще разреши участие в републиканското. Затова бях писал на Юлия — моя колежка, чийто съпруг имаше отговорен пост в министерството. Молех я да му обясни всичко, което аз обяснявах в писмото, и да ме подпомогне само в това — да заведа момчетата на републиканското. Вярвах, че ще успея, разчитах много на Юлия, но все пак рибата беше още в морето, момчетата стояха насреща ми без илюзии — какво можех сега да направя?
Каквото правех всеки път, когато нещо се изплъзва от моята власт и от ръцете ми — усмихнах се, колкото успях убедително и промених темата бързо. После започнахме тренировката. Последното, което казах по повода, беше:
— Всичко това не е ваша работа, господа. Вие мислете за тренировките и се пазете от двойки, защото с двойка няма да пусна нито един, ако ще и да се разплаче. Хайде, започваме!
Карахме я така, нямаше особени произшествия. От време на време Костов и Богданов идваха да ни гледат. Елена — още по-често от тях. С нея няколко пъти разговаряхме дълго, тя ме разубеди да искам от директора извънредните два часа за тренировки.
— Той мисли много повече за парите, които се харчат или печелят, отколкото за другите всъщност много по-важни неща. Веднага ще си направи сметката, че губи всеки ден по четиринадесет трудови часа. И то заради някакви тренировки, на които винаги се е мръщил.
— А ако някое от момчетата вземе шампионската титла? Когато почнат да пишат за него? За нас, за училището изобщо?
— И това няма особено да го развълнува.
Бяхме отвън, пред оградата на интерната. Попитах я:
— В такъв случай какво ме съветваш да правя?
Тя помълча малко и изведнъж се усмихна:
— Да ме заведеш тази вечер в града, ако нямаш някакъв друг ангажимент.
Сигурно съм я погледнал много глупаво, защото тя се засмя почти с глас.
— Имам рожден ден. Каня те да го отпразнуваме заедно.
Не знаех какво да направя. Едновременно всичко това беше и смешно, и не. Подадох ръката си така, както младши сержантът пред строя подава ръка на майора. Измънках:
— О, тогава… честито!… Желая ти всичко най-хубаво… Аз… Защо да не отидем в такъв случай?
— Идеята не е моя — каза тя. — Щом съм започнала, нека да кажа поне всичко. Не знам даже дали сама щях… Момичетата поискаха. Направиха ми подарък една покривка, бродирана от всичките. И пожелаха да те поканя. Аз обещах и ето че го направих.
— Интересно. Много… приятно — чувствувах на лицето си някаква странна и неудобна опънатост като от силен одеколон след бръснене. Въобще говорех глупости.
— А знаеш ли те какво казаха още?
— Да. Тоест не, разбира се.
— Момичетата казаха, че ти си най-хубавият учител, какъвто изобщо са виждали! И ме помолиха непременно да ти го кажа.
— Ама аз… Ти… защо така…
— И даже аз малко ревнувах, защото те обичат повече, отколкото мене. А са те виждали толкова малко.
— Много съжалявам. Тоест това е… радостно. В колко ще тръгнем надолу?
— Аз мога още сега. Но по-добре след половин час.
Разбрахме се така — след половин час на спирката — и се разделихме.
Когато се прибирах през двора, момчетата ме зяпаха от засада. Имах чувството, че живея в един стъклен кафез и никога от никого нищо не мога да скрия.
Когато много по-късно споделих тази мисъл с един мой близък приятел, той каза: „Това е моментът, в който ти си остарял“. Но това беше много по-късно, казах, сега съвсем не го знаех и бързах да остана сам.
Преди да излезем с Елена, попаднах пред някакво огледало. Оправях си вратовръзката двайсет и шест пъти. Разглеждах се като под микроскоп. Думата „хубав“, която ми бяха пратили онези нещастни момичета, казана така просто от усмихнатата уста на Елена, не ми даваше мира.