— Аз винаги съм свободна.
Не знаех какво да река.
— Избираш си един ден и ми казваш.
— Добре. Може да е и скоро.
— Когато искаш.
— Аз… пък не те попитах колко навърши тая вечер. Не е неловко, нали? Много си млада, за да е неловко.
Елена се усмихна, помълча малко и изведнъж стана малко сериозна.
— Двайсет и шест години — каза тя, — три месеца и осемнайсет дни.
— Моля?
— Днес навършвам точно двайсет и шест години, три месеца и осемнайсет дни — повтори тя. — Лека нощ, Коста.
И се прибра.
Казах „лека нощ“, когато вече я нямаше.
Прибрах се със самочувствието на лъв.
Но това не трая много дълго, защото още същата нощ, когато си представях как отново се виждаме, как всичко с Елена е още по-хубаво, разбрах изведнъж, че целуването пак ще се отложи. Тук бях много силен — сам и в леглото, — но там, с нея, работата беше съвсем друга. Помислих си кога ще бъда силен изобщо — толкова и пред другите, колкото сам? И ми трябваше само секунда, за да го знам окончателно: когато докосна ръба. Все едно аз или някой, подпрян на ръцете ми. И пак забленувах за успехите на момчетата, разговарях мислено с тях и с директора, съчинявах до Юлия следващото писмо.
И дълго гледах облаците в прозореца с блестящи от месечината краища и отново обяснявах всичко на всички — толкова просто и убедително, че те нямаше как да не се съгласят.
Наистина защо така — в представите на човека — всичко е просто и лесно? Какво е това, което стои между нас хората и ние много рядко успяваме да си кажем един другиму всичко? Защо мисленият контакт с другите е неизмеримо по-съвършен, отколкото онзи, който в действителност се постига? Всички сме българи, всички живеем на този прекрасен, неголям къс от земята, всички зависим от всички — какво имаме да преодоляваме помежду си?
Ах, как хубаво всичко обяснявах сега на директора — сам в стаята, в тъмното и в леглото — как той ме разбра идеално; държах му ръката по братски, гледах го право в очите, така, както и той гледаше мене.
Сънища, сънища…
Красиви мои илюзии… Директорите всъщност никога не те гледат тъй; никога ти, подчиненият, не ще хванеш по братски ръката им. Слушай, на тебе ти трябва една сила, те само пред нея се укротяват. Изведнъж стават сговорни и добри, умни и отзивчиви, щедри и великодушни. То и това е игра всъщност, както и цялото им високомерно „директорство“, но по-добре една игра на доброто, щом няма другото съвършенство.
И тъй — сила! По всички закони на битката. Ловко и неотстъпно. Дръзко и деликатно. Въобще силно.
Не можах да заспя дълго. Гледах небето в прозореца и си помислих как въздухът също така е невидим, но съществува около земята. Като онова, което ни пречи да се доближаваме и да се разбираме идеално. Сетих се още, че който се опита грубо да преодолее онова невидимо нещо, в което е обвит другият, може да изгори. Както горят метеорите. Жалко и много красиво. А може би смислено за нас, живите, които тъй или иначе неизбежно се стапяме. Както и да постъпим в живота си.
Тогава защо човек да не остави поне една много гореща и ярко светеща диря?
Е, здрасти, обаче Царо не кандиса с нашия даскал. Никакви два часа на ден — не даде и дума да се обели. Понеже ще загуби тия часове от нашето бачкане, а той живее на тоя свят само сметки да прави. Сигурен съм, че ако му кажат да хвърли под влака някой от нас и ще му дадат мангизи, изобщо няма да мисли. Направо ще ни строи между релсите по трима-четирима на всяка траверса. Без да му идва на ум, че ние него можем там да го бутнем, и то не за мангизи, а ей така, само за идеята.
Казах идея, та се сетих: Ганди даде една хубава идея. Вика на Бабича:
— Не може ли тогава, щом директорът не позволява да ни освобождават, ние да си тренираме вечер?
Бабича помисли малко и се съгласи. На нас чак на другия ден, когато започнахме, ни дойде в глупавите мозъци, че по тоя начин отнехме на човека свободното време. Детето измънка:
— Другарю Бабов, ние… така… не сте длъжен всяка вечер тук с нас…
Стана му кеф на даскала. Нищо не каза. И така продължаваме досега. Вече три седмици. Ама на най-големите обороти! Всички сме смъкнали по един-два килограма. Ако продължаваме тъй, всеки ще се набута в една категория по-долу.
Републиканското е след четири дни, което значи, че го изтървахме окончателно. Вече и да ни пуснат (няма такъв филм), пак не можем да участвуваме. Защото, първо, не сме картотекирани като редовен отбор и, второ, не сме се записали в срока. И тъкмо затова всички се чудим — защо Бабича толкоз се е разтичал? В последно време тоя човек нещо е бръмнал — същинска оса. Все бяга, все нещо урежда. Муруко и физикът май му помагат. Искам да кажа, те са на наша страна. Муруко въобще (това просто е един роден арабия), а Костов се зарази след борбите. Още когато пробута терцата на Детето и аз казах: „Тоя вече го завербувахме“. Така си и стана. С една дума, по въпроса за кадрите всичко е ясно, само не се знае по какво тичат агентите. Изприщихме се да мислим и — нищо. Така щяхме да блеем до края, ако не бях се видял с Аля. Миналата нощ, когато нещо изведнъж страхотно ми писна от мислене и викам на Ганди с око: „Айде!“, той нищо не каза и аз мислех да изляза без него, обаче някъде към дванайсет и половина, когато всичко наоколо бе вече мъртво, гледам — Ганди се изнизва към тоалетната. Надигнах се в леглото и той даде знак. Чаршафите и тъй нататък, това вече го знаете; когато бяхме в дерето, питам го: