— Ти защо нищо не каза, когато ти смигнах?
Ганди извади два фаса с филтър.
— Абе какво да ти кажа — ми вика, — аз бях решил да не рискувам.
Дадох му моя чакмак, защото този чакмак е чакмак номер едно в целия окръг. Най-малко. Янко ми го направи, когато беше в ковашкия цех. От една шведска пила. Няма какво да говорим. Понякога кремъкът дава искра, преди да замахна с чакмака. Никога не ги държа заедно в един джоб — страхувам се да не избухна. И тъй нататък. Сега вече сериозно — палил съм не само веднъж изобщо без прахан. С едно парче от ризата или от чорапа, което трябва да се начука с два камъка, докато се разкълчищи на пух. Може да ви е чудно на вас с газовите запалки, защо ние тук палим с чакмаци, но работата е съвсем проста. Самият чакмак се прави веднъж и завинаги, не струва нищо. Кремъци се намират по къра, както и гъби за праханта. А за кибрита все пак трябва стотинки. Второто удобство е това, че при внезапните проверки на нашите джобове гореспоменатите вещи не се конфискуват от даскалята. Виж, малко по-трудно е да разпалиш с чакмак истински огън, но и то не е невъзможно. Просто е необходимо да знаеш, че за това трябват сухи фъшкии, след което, разбира се, да си ги и набавиш. Разжарената праханчица прилепваш добре до фъшкията и почваш яко да духаш. След това малко слама или парче вестник и — айде готово. Гугутки сме пекли по същия начин, убити с ластични прашки. Не че сме толкова гладни, а за самото изживяване, както каза веднъж Гарибалди. За пинч.
И си седим значи двамата с Ганди в дерето и той ми разправя, че мислел сериозно да не рискува. Да не излиза въобще.
— Мимето — викам — няма ли да се цупи?
— Нека се цупи. Ако ни гепят, всичко отиде на кино.
— То и без това — викам.
Ганди затрая, изпушихме си цигарите и решихме да свирнем. Забележете: първо така си седим двамата и след това се обаждаме на мадамите. Винаги. Не знам точно защо, а съм опитвал да си го обясня. Изглежда тая най-първа глътка от свободата — след като оградата остане зад теб — не искаш да я делиш с никого. Дори и с някоя твоя мадама. Най-добре ти е сам в този момент. Или най-много с някой приятел. Седнеш си някъде из шубраците и си зяпаш. Най-дребни и глупави нещица от живота. Листо, камъче или трън. Някой баир или дърветата. А ако е сухо и си легнал по гръб — облаците, звездите и небето. За какво ти е мадама? Да ти отнеме всичко това ли? Защото мадамата — и най-много твоята собствена — е малко от малко нещо като ограда, която те обикаля от всички страни. И тя е една несвобода — извинявайте, че така се обаждам, от моята възраст и положение.
Отидохме да им свирнем. Ганди като улулица — това е техният знак, а аз — като бял лаландък.
Веднъж Аля ме пита какво е това бял лаландък, след като ѝ обясних, че моят вик ще бъде еди-какъв си, като песен на бял лаландък.
Тогава аз казах:
— Животно.
— Сигурно — ухили се тя. — Не очаквах да кажеш „растение“. Питам какво точно животно.
— Риба — викам аз.
— Опасен си, ей. Лъжеш колкото оттук до Кинор.
— До къде?
— До Кинор — хили се тя. — Не го ли знаеш къде е?
— Не.
— Ами където живеят белите лаландъци.
Така ме върза тогава госпожица Пудриери, обаче аз продължих да ѝ свиря, като имитирах все тази песен на белия лаландък.
Друг път беше ме питала защо лаландъкът е бял, тогава ѝ казах:
— Ние се виждаме само на тъмно. Ако и той беше черен, нали веднага щеше да се загуби?
Тогава тя ме целуна.
Е, свирнахме, постояхме така още и мадамите не дойдоха. Сигурно тоя път нещо не можеха. Към два и половина се прибрахме обратно. В кенефа пушеше Янко.