— Моля ви се, другарю директор!
Така той разреши. Всъщност сам вдигна забраната над възпитаниците да не се излиза зад оградата по какъвто и да било повод. Което беше и моята истинска цел.
На отиване към града неочаквано получих отговор на собствения си въпрос: защо така внезапно директорът бе променил своето поведение? Гаринчев ми разказа как няколко от борците тренирали сами в дърводелната върху талаша, когато внезапно влязъл директорът.
— Стани! — изкомандувал Иван Саботинов.
Всички се изправили и застанали по местата си тихо и чинно. „А Царо се опули — както каза Гаринчев — и половин час мига насреща ни“.
— Какво правите тука?
— Тренираме.
— Нали си имате зала и тепих, защо се ровите из талаша?
— Другарят Бабов не ни разрешава да тренираме там извън определените часове.
— Другарю директор, може ли вие да му кажете да ни пуска в залата и сами? На наша отговорност за всичко.
Той излязъл, без да отговори.
Цитирам Гаринчев: „Значи това «другарю директор», дето му го тръсна Детето, направо го грогяса! Той не е чувал такава дума от нас, откакто се е родил! Омекна като малеби, другарю Бабов, честна дума ви казвам. Той си знае, че е «Царо» и че ние го мразим колкото си искаме, а сега изведнъж: «другарю директор!» Гледаме го от дърводелната, върви като пуяк из двора!“
— Няма да говориш така за директора! — казах му. — Ти и за нас значи така ще говориш в гърба ни.
Момчето ме погледна много учудено. Саботинов го сръга незабелязано. След дългия учуден поглед към мен Гаринчев каза безстрастно:
— Извинявам се, другарю Бабов.
И добави тихо:
— Аз… можех и да не ви казвам нищо.
За сетен път се попитах: вярвам ли вече в това, че толкова тънко чувствителни могат да бъдат само оскърбените? Че само унижените стават по-късно истински предани, откровени и деликатни? И изтръпнах от мисълта: щом човекът стига до своите добродетели по обратния път, тогава да живеят всички пороци на младостта.
Тоя сандък, пълен с картинки, музика и говор, с футболни мачове, бокс и борби, се оказа най-голямата дяволия, която Бабича успя да измисли в последния месец. Гадното положение, в което бяхме изпаднала всички след случая с лавката, бързо-бързо се промени. Първо, Ганди и аз ходихме до града, за да вземем сандъка, много преди срока на общото наказание. Второ, физикът монтира тая магия в голямата зала, където всички имахме право да влизаме. И така леко-леко се омешахме с даскалята да зяпаме заедно нещо интересно. Въобще хавата нещо омекна, особено когато започна републиканското. Ние, от отбора на Бабов, бяхме нещо като герои. Докато гледахме, често ставаше дума и за нас.
— Та тия — вика веднъж Царо и сочи екрана — не са нищо особено! Така ли е, Бабов?
— Не знам как е, другарю директор — вика му Бабича. — Аз знам само едно: че нашите момчета щяха да донесат най-малко три или четири титли.
— А?
Царо сякаш се събуди от сън.
— Тия ли, бе?
Той ни посочи с глава.
— Точно те, другарю директор. Ножаров, Саботинов, Гаринчев, Янчулев, Златанов… Можех да се обзаложа за всички.
Царо се опули насреща ни, а ние тихо така се поизпъчихме и още повече се съсредоточихме в схватките на екранчето. Тогава стана първото чудо от цялата оная серия чудеса, която тепърва започваше. Това малко чудо бе, че Царо се ухили. Като една ряпа, казвам ви. Гледа ни и се хили, ама така, че още малко и кажи-речи щеше да ми стане за една бройка симпатичен. Толкова чудно и смешно беше това. Царо да ти се хили като нормален човек, че оня тъпанар Детето също се ухили, и то гласно — въобще той изведнъж измуча като вол. Разсмяхме се всички и така нататък, после Царо вика отново:
— Значи ти, Бабов, мислиш сериозно, че тия тук… нашите… А?
(Ниц! Чухте, нали? „Нашите“ — вика. Тоест вече и Царо се пише приятел!)
— … Могат така нещо… А?
— Можеха — каза му Бабов така баламски и хитро, че на оня изведнъж му се смръзна фантазията.
— Ти какво? — вика му Царо. — Искаш да кажеш…
— Че ако не ни бяхте спрели, ако бяхте ни пуснали да участвуваме, щяхме да донесем в нашия интернат три или четири златни медала. Тия — той посочи екранчето, където в момента се бореха двама леваци — са очевидно по-слаби от тия — сега Бабича ни посочи пък нас, с палец, небрежно, назад през рамото си.