— Ами! — рече по някакъв повод директорът. — Нищо не бяха ония, нали ги гледам! Нищо особено, какво чак толкова, а?
Разговорът продължи в този дух и след малко каза сепнато:
— Ей, Бабов, ами ако на тия, подборните, някой от нашите калпазани вземе да победи, а?
Усмихнах се.
— Дай боже — подхвърли Костов.
— Как така „дай боже“? — Директорът беше много сериозен. — Нали, ако победи… Тогава кой ще замине за Токио?
Богданов се засмя и отговори:
— Победителят, кой. Нали затова са подборните състезания. Най-добрият от всяка категория.
— Вие се шегувате! — каза директорът. — Вие си приказвате така, без да мислите!…
Почувствувах, че мога да загубя вече спечеленото от Методи, и казах колкото можех скептично:
— Нямаме особени шансове, другарю директор. В такива състезания не се побеждава лесно. Другите са се готвили дълго, имат и рутина.
— Рисковано е — рече той. — Като едно нищо някой може да победи и после…
— После — казах аз — въпросът с националния отбор се решава във федерацията. А за излизанията в чужбина има думата и милицията, така че не се безпокойте. Отговорността после няма да е ваша и наша.
— А бе остави ти…
— И то, разбира се, ако се случи някой да победи. Което не е много вероятно.
— Аз не се съгласявам даже и да говорим затова… Какво ти Токио, бе Бабов? Ти… как я смяташ тая работа, а?
— Тогава няма смисъл да се участвува в подборните състезания.
— Защо да няма смисъл?
— Защото човек трябва да е луд да се бори за нещо, което предварително е загубил.
Той помисли малко и каза:
— А бе ти… кажи им да се борят, както трябва, пък после ще видим.
Побързах да изляза, докато все пак решението бе взето благоприятно. Уговорихме се след два дни да замина за София.
Като останах сам, вън от кабинета му, почувствувах слабост в коленете. Нямаше никакви подборни състезания. Аз ги измислих ей тъй. За Токио щяха да заминат шампионите на категориите. Току-що завършилото републиканско първенство така или иначе вече бе излъчило най-добрите. Какво щях да правя в София?
И все пак ми беше добре. Както винаги, когато човек е направил първата крачка към нещо, пък ако ще тя да е и опасна.
Снощи на небето беше цъфнала такава жълта и голяма месечина, че изведнъж ми писна от всичко и викам на Ганди „айде, а?“ Той кандиса веднага и към един и половина увиснахме на чаршафите. В два и нещо Аля и Мимето бяха при нас в храстите.
Запалихме по една „стюардеска“ и Аля ни заразправя какво знае от Дочева.
Ето какво:
Бабича имал някаква си колежка в София, на която писал за помощ. Тоест да му помогне да ни изкара на републиканското. Тя била в министерството или мъжът ѝ бил клечка, това не разбрах точно. Все едно, важното е, че тази жена не отговорила на писмото му. Той писал второ. После се оказало, че тя нещо отсъствувала, та затова не му отговорила първия път. Обаче била иначе много навита да му помогне. Както и мъжът ѝ, за когото такива работи били все едно да си мръдне малкият пръст. Колежката на Бабича му написала в едно дълго писмо всичко и той много се развеселил. (Помня, така беше по едно време, само че трая ден или два.) Но вече било късно за републиканското и ние — знаете — така си артисахме тук, зад оградата, и само го зяпахме това първенство в телевизора. Тя му обещавала в дългото си писмо непременно да му помогне, тоест някак си той да ни изкара на някои по-сериозни борби.
— А сега защо отиде в София? — пита я Ганди.
— Не знам — вика Аля, — като се видим другия път, ще ви кажа.
— Сигурно пак за това — вика Мимето, — тоя човек се е впрегнал жестоко.
После те ни разпитваха как сме гледали телевизия с даскалята, какво сме говорили с тях и тъй нататък; ние им разправихме цялата работа и даже за това, как Детето фрасна като кретен стола и по едно време — гледам — станало три и нещо.
— След малко се съмва — вика Мимето, — айде да се спасяваме.
Още по една „стюардеска“, таман и пакетчето свърши и се прибрахме наистина.
Вървим с Ганди в тъмницата и аз викам:
— Майка му стара, ние с теб… с тия мадами само събрания правим, а, Ганди?
Той нищо не каза.
Исках да му обясня, че напоследък нещо хич не е така, както трябваше да бъде с тези момичета, че ние изобщо забравихме даже да ги целуваме от време на време, а киснехме ей така като канарчета и четиримата, обаче това говедо Ганди мълчеше, сумтеше и си вървеше полека напред, та загубих желание да му обяснявам каквото и да било. Мислех си го сам. После се сетих за една песен, в която се казва така: „Напоследък нещо става между нас“, но там работата беше съвсем друга, защото думите по-после следват така: „ти (какво беше) търсиш друга, тя пък търси друг“. А ние не търсим други момичета, точно тези ни трябват на нас — Аля и Мимето. И на тях трябваме ние, знаем го. И ето че пак „напоследък нещо става между нас“.