Докато се прибрахме с Ганди, мислех все за това — какво всъщност става между нас? И много ясно разбрах, все едно някаква болест беше ни хванала всичките нас, от отбора, и ние все по-сериозно се разболявахме, без да му виждаме края, защото болестта се казваше надежда и трябваше или всичко да се захвърли завинаги, или нещо да се постигне — голямо и успокояващо. Не можехме да захвърлим всичко завинаги. Можехме, но не искахме. Ние, самите захвърлени от всичко и завинаги, но вече болни от треската на красивите сънища, никак, никак не искахме да оздравеем… Тогава оставаше някак си да направим нещо сериозно и голямо.
И тъй си висяхме във въздуха, между двете възможности, истински болни в душите, и момичетата се бяха заразили от нас, защото те са… как да ви кажа — просто когато мислиш много за някого, ти малко нещо ставаш подобен на него, не е ли така?
И ето как на никого от нас четиримата не му беше сега до целуване.
Прибрахме се успешно — не ни гепиха и сега. Когато останах в леглото си сам, отново се отпуснах в сладката болест. Мислех за Бабича, представях си как той се среща с тая жена, какво си говорят, как може да изглежда мъжът ѝ, колко пари получава на месец, дали наистина всичко пък му е толкова лесно, колкото да си мръдне малкото пръстче, питах се какъв е този свят, в който една небрежна дума решава онова, за което дългият с месеци труд не помага, аз ли съм луд или светът, и още сума такива неща, докато по едно време ми се дощя да се моля на нещо от цялото си сърце, та да помогна на Бабича да успее. И не даже заради туй, че неговият успех всъщност помага на нас. Този път не за това, а просто така. Заради самия човек Константин Бабов. Заради неговия успех.
И как така се случи, майка му стара — на другия ден следобед той пристигна от София цял разтреперан. Като влезе при нас и ни изгледа полека, помислих си, че са го зареждали някъде, както се зареждат акумулаторите. А го бутнеш — à тресне искрата!
И вика през зъби:
— След две седмици ще участвувате в подборни състезания за юношеския национален отбор.
На мен ми звънна лявото ухо. Тънко, като че вътре летеше комар. Не смеех да погледна към никого.
— В София — каза той.
Ганди изпъшка, кратко и тъпо, както се пъшка, когато например те ръгнат в гърба с някоя отвертка. Или когато изведнъж, както бягаш, се удариш в тела на оградата.
— От победителите в тези подборни състезания — гласът на Бабича тук нещо пресипна — ще се излъчи представителният отбор на България. За световното първенство в Токио.
По пътя до София съчиних всичко онова, което можеше да ме спаси от собствената ми измислица за несъществуващите подборни състезания: как ще намеря най-напред Юлия, как ще ѝ обясня всичко, след това как с нея отиваме в министерството и после до федерацията, където… където все пак всички са ми колеги и приятели.
Когато слязох на гарата, изведнъж си помислих: „Загубен съм. Самотуширах се с тая измислица. Сега вече никой не може да ми помогне“.
С остатъчето от воля се качих в трамвая и отидох при Юлия. Тя едва не ме разцелува. Спря ме на обед, тъкмо да съм се видел с мъжа ѝ.
— Е, разправяй сега!
Започнах отначало до край. Тя ту се смееше, ту ставаше много сериозна. Когато свърших, двамата дълго мълчахме.
— Само това — каза тя — с подборните състезания е… малко неприятно. Но ще опитаме някак да ги склоним.
— Кои?
— Във федерацията.
— Какво да направят те?
— Подборни състезания, разбира се! Щом твоите момчета са толкова надеждни, защо да не ги опитат?
— Юлия, аз за това съм дошъл. Но ако федерацията не се съгласи, тогава? Кажи тогава какво ще стане?
— С кое?
— С нас! С нашия шанс да…
— Нищо. Какво може да стане? Догодина — на републиканското.
— Ами директорът?
— Ще му кажеш, че състезанията просто са се отложили.