Никой от другите не помръдна. Майка му стара, бяхме така се докарали всички, като вързани с някакъв тънък конец, много опънат и не трябваше да го скъсваме, а не можеше, този конец така или иначе щеше да избръмчи кратко и цялата работа беше в това между кого и кого ще се случи голямата гадост. Гледах пред себе си, виждах лицето на Ганди зад мен, чучелото на Бабов пред шведската стълба, тези двама мъже просто едвам дишаха някак, конецът бе стегнал техните вратове, вратовете на всички, душата ми и краката ми, ох, мамка му и конец, ритнах го с левия крак, направих така втората крачка и като знаех, че всичко отиде по дяволите, като казвах на себе си: „Ей, гад, ти ли трябваше да разбудиш нещастните копелета от техния шарен, най-хубав, единствен сън от живота, защо не се обесиш?!“, опитах да се покашлям. Обаче имаше и нещо добро, само това мислех, и то ме крепеше да не се сгромолясам — Бабича излезе от примката, изохка без глас и клекна пред стълбата.
— Говори — каза той тихо.
— Аз имам да кажа нещо на вас, не на тях.
Пак дълго мълчание и после по една време той мръдна главата си. Другите излязоха един по един. Последен — Ганди.
— Той… може да остане — викам.
Ганди поспря до вратата и погледна към Бабича. Онзи му даде знак да остане.
Е, какво, всичко си беше съвсем ясно и по едно време казах:
— Аз го донесох.
Бабича стана, дойде до мен и ми хвана леко брадичката. Гледа ме от една педя в очите, зелен като лук, и ми вика:
— Знаеш ли какво ще стане сега?
Мислех, че ще ме удари. Нямах нищо против. Аз почти исках да ме удари. Свих рамене и погледнах встрани, готов да чуя шамара.
— На тебе говоря, Иване. Знаеш ли какво ще стане?
Гласът му спадаше още.
— Нищо — викам. — Аз няма да призная никога.
— Ти вече призна.
Измъкнах си брадичката от ръката му и поклатих глава: „не“.
— Има свидетел.
Той искаше да каже, че и Ганди е чул.
Без въобще да поглеждам към Ганди, казах:
— Няма свидетел.
— Саботинов, ти чу ли? — вика му той.
— Да — каза Ганди. — Чух, че го каза на вас.
Прималя ми от радост, макар да си знаех хиляда на сто какво мога да очаквам от Ганди.
— Какво значи на мене?
— Значи — викам, — че на друг никога няма да призная.
Бабича се обърна към Ганди:
— А ти няма да свидетелствуваш пред други, че вече ми го е казал, така ли?
Ганди, тая кафява кучка, така го погледна, че нямаше нужда от никакви думи.
— Вие — каза Бабича — един ден ще ме обесите!
— Не вас — вика му Ганди. — Вас, никога, другарю Бабов.
Прималя му от кеф на нашия тренер, обаче продължава сериозно.
— От кого е писмото?
Аз млъкнах. Ганди трябваше да го каже, ако иска.
— Вие лично ли питате или… директорът? — вика му Ганди.
— Аз.
— Мария се казва. Не я познавате. Мима. И ви моля… Разчитам…
Ганди се заплете, но Бабов нямаше нужда от повече. То се знаеше, че не трябва да ни предава. Мислех го, когато той каза сам:
— Аз няма да ви предам, вие знаете, но този път работата е неспасяема. Ще се прави дактилоскопия. Ще видят отпечатъците и Гаринчев…
— Няма — казах аз.
— Как няма? — ядоса се Бабича. — Ти не разбра ли какво казах?
— Разбрах, обаче…
— Обаче си глупак! — извика той.
Нещо ме досмеша. Той още повече се вбеси.
— Големите гяволи! Най-големите! Точно вие ли трябваше? Ще ви счупя главите и на двамата! И на вашата Мима и Аля! Знам всичко много добре! Много отдавна! И се правех на луд заради вас! Но сега никой не може да ви спаси!
— Другарю Бабов — викам, — с отпечатъците нищо няма да стане.
Сега той ме погледна като глупак.
— Мимето — викам, — е работила с ръкавица и почеркът е… друг. Изкривен. Въобще не е нейният.
— Ами ти? Дето си го пренасял?
— Аз — викам, — с друго едно листче… така… Пликът не е докосван от моите пръсти.
Обясних му това, което си беше и истина, а той постоя, позяпа ни и двамата, след това се хвана за челото и си излезе. От вратата се обърна и каза:
— Аз… нищо не знам, ясно ли е? И ще ви счупя… престъпните глави някой ден!
След половин час започна тренировката.