След една седмица ни взеха отпечатъците на всички, макар че те си ги имаха отдавна.
След още една седмица Бабича ни заведе до София, където — както беше ни се събрало — натъркаляхме всички юношески звезди. Тоест, ние четиримата — Ганди, Детето, Янко и аз, — които Бабича окончателно беше определил, спечелихме срещите си срещу шампионите. Аз, Янко и Детето по точки, а Ганди с много бърз туш. Да има, да няма, бяха играли минута и нещо, когато нашият метна онова копеле и го размаза. Тук обаче стана най-големият сеир — не мога да не ви го разкажа!
Метна го нашият значи, тушира го и някой си бай Цани — от най-големите шефове, вика:
— Случайно. Той Боев, се самотушира.
Тогава Бабича се захили и вика на тоя бай Цани:
— Ами те не са се борили почти никак. Няма две минути. Може да опитаме още веднъж.
Ония — бай Цани и другите шефове там — седяха на масата край тепиха. Спогледаха се и викат:
— Добре. Хайде още веднъж. Боев и този… какъв беше?…
— Саботинов — вика Бабича.
— Да. Боев и Саботинов на тепиха!
И Ганди отново излезе срещу шампиона.
Братче, ако два пъти си гледал един и същ филм, нали знаеш какво става? Е, и сега, все едно че повтаряха тая кратка прожекция. За минута и нещо Ганди пак го тушира. Почти точно по същия начин — и хватката, и цялата работа изобщо.
— А! — вика бай Цани. — Ясно!
Стана и отиде в ъгъла на Борислав Боев. Говори му нещо десет минути. Сигурно да се пази от специалитета на Ганди — какво друго?
— Айде сега — вика бай Цани — още веднъж. Те не са толкова изморени.
Ганди позеленя. Ние си бяхме изморени по начало, после пътуване, шубе и тъй нататък — сега го караха трети път да излиза. Но той нищо не каза. Отиде пак на тепиха. И Бабича си го инструктира, естествено, както си му е редно.
Започнаха.
Треньорът на Борислав викаше край тепиха като един ненормален. Бай Цани също крещеше от масата. Все против Ганди. Схватката стана на кръв не, ами на смърт вече! Тя така продължи цели четири минути и нещо. Според мен Ганди пак можеше да го тушира, обаче не знам защо, това копеле тоя път нещо се замота. Чудех се какво може да мисли и вече всички ние бяхме се притеснили докрай, когато на Боев краката изведнъж се откъснаха от тепиха. Ганди го дигна високо и… когато всички вече знаеха края, той не го хвърли в туша.
Братче, Ганди го понесе така, на главата си, към съдиите, спря се пред масата и изхърка като заклан:
— Сега какво да направя с него? А?!
Шефовете — паметници! Шампиончето рита в ръцете на Ганди като едно яре!
Бабича изтича, потупа Ганди по гърба и той пусна републиканския шампион да си стъпи на краката.
А това копеле Борислав си излезе момче — мъжко и честно. Както накуцваше и тръскаше ръцете си от болка, все пак се здрависа с нашия Ганди и го прегърна.
Те така слязоха от тепиха, прегърнати, а ние също се нахвърляхме върху Ганди. Вдигнахме го в ръце, луди от радост, и в този момент аз вече май знаех какво ще се случи.
Честна дума, ви казвам, аз вече знаех всичко онова, което щеше да се случи нататък. Можех даже да се обзаложа като едно нищо, ама стига да имаше някой, който да ми се изрепчи в тоя момент.
Когато двете лъскави „Волги“ спряха в двора на интерната и ние тримата — бай Цани, Карадочев и аз — слязохме от едната, прозорците на занимални и работилници се отрупаха с любопитни глави. Отворих вратата на другата кола, момчетата слязоха и всички се качиха при директора.
— Вие чакайте тук — казах на момчетата в коридора и почуках.
Вратата се отвори и директорът се втренчи в двамата непознати. Той дълго остана така, без да поздрави, след това сякаш се опомни от сън. Отмести се и почти извика:
— Моля!
Влязохме. Представих гостите, седнахме. Разговорът започна много по-естествено, отколкото предполагах.
— Значи вие сте… началникът на българските борци, тъй ли? — усмихна се директорът на бай Цани. — Голяма чест е за нас… И треньорът на юношите — той погледна Карадочев и пак се усмихна. — Ние гледахме тук… по телевизията, кажи, Бабов, нали? Защото нашите момчета… Абе Бабов, какво направиха там те? Я разправяй сега! Ей, ние тук все чакаме да си дойдете, да чуем, че и нашите възпитаници не са лоши борци, а? Има ли такова нещо или ни изложиха, а?
С всяка своя дума директорът ставаше по-весел и разговорлив. Той поръча, да ни направят кафе, извади кутия бонбони. Настояваше да научи подробности от онова, което бяхме направили в София.